Списъкът „Октомври“ [bg]

— Още петнайсет минути?

— Добре.

Той зави надясно и доближи товарния кораб, който бе видяла по-рано. Той пухтеше с добра скорост към протока Верацано.

— Боже, огромен е.

— Този е „Постпанамакс“. Означава, че не може да мине през Панамския канал.

— Колко е висок? — поинтересува се тя, съзерцавайки масивния корпус, червен и грапав, натоварен с контейнери с всякакви цветове.

— Не знам. Десет етажа може би. Или повече. Корабите се класифицират според дължината и широчината, не според височината. Този сигурно е триста метра дълъг и шейсет широк.

Габриела се засмя:

— Прекрасен е. И в същото време много грозен. — Почука по контролното табло. — Твоята лодка как се казва? Не погледнах отзад.

— „Лодка“.

Вятърът задуха по-силно. Тя извика:

— Да, лодката. Как се казва?

— „Лодка“. Това е името ѝ.

— Това ли успя да измислиш?

— Така исках да я кръстя.

— Името „Лодка“ не беше ли заето?

— При нас няма запазени марки. Но не, не съм виждал някоя да се казва „Лодка“. Хората обикновено проявяват повече въображение. Виждал съм „Навирения нос“, „Морското кръщение на Чар ли“, „ОК-еан“.

Тя изпухтя.

— Дръж се здраво. Идва едно чудовище.

Срещу тях се зададоха внушителни маси вода.

Габриела застана на колене, хвана се още по-здраво. Ръцете ѝ се допираха до раменете му. Стори ѝ се, че той се облегна по-силно върху ръцете ѝ. Даниел изправи моторницата и умело овладя мотора и руля, за да посрещне първата вълна.

„Лодка“ се сблъска с вълната и жената остана без въздух при удара.

Последваха още десетина стълкновения, всяко — по-слабо от предишното.

Лодката се успокои и продължи леко да се полюшва.

— Виж! — каза Даниел е тон на възхищение, граничещо със страхопочитание.

Ако китайското морско чудовище беше внушително, корабът, който видяха на стотина метра напред, бе потресаващ.

— Този е колкото цял град! — възкликна Габриела. — Какъв е?

— Това е VLCC. Или с други думи, танкер. Виждаш ли колко високо стърчи над водата? В момента е само на баласт — не носи нефт. Разтоварил е в Джърси.

— Към Панамския канал ли отива?

— Той също няма да мине. Сигурно отива към Средиземно море или ще заобиколи от юг чак през нос Хорн.

— „Титаник“.

Той се засмя.

— „Титаник“ е бил наполовина по-малък — обясни, като кимна към супертанкера.

— С каква скорост се движи?

— Дори натоварен може да развие осемнайсет възела. Празен — сигурно двайсет и пет. Ако бях сам, щях да се състезавам с него до онзи буй.

— Защо?

Сви рамене:

— Защото е забавно.

— Не, имах предвид защо ако беше сам. — Тя се поколеба за момент, после добави: — Хайде. Давай.

— Да се състезавам ли?

— Ами да.

— Не знам.

— Трябва да ми се отблагодариш по някакъв начин за Принстънското решение, забрави ли? Длъжник си ми.

Даниел насочи моторницата към буя и дръпна дросела назад, сякаш даваше преднина на танкера, който сигурно надвишаваше „Лодка“ със сто хиляди тона. Зад моторницата забълбукаха мехури, вятърът засъска, а отзад чайките кряскаха, сякаш се молеха за храна.