Градът на крадците [bg]

Седнах на долното легло и прокарах пръст по името, издялкано в стената. АРКАДИЙ. Запитах се колко време беше минало, откакто Аркадий беше спал в тази стая, и къде беше сега — дали беше някой старец, който трепереше някъде в студената нощ, или от него бяха останали само костите в гробището. Помислих си, че е бил сръчен с ножа — името му беше изписано уверено и изкусно по тъмното дърво, с полегат почерк и извивки на буквите, а под него имаше силна, сигурна черта.

Лара и Коля си измислиха сигнал — почукване на черпак по тенджера, — така че тя да ни съобщи колко германци са пристигнали за нощните си забавления. Когато тя си тръгна, Коля извади пистолета си и се зае да го разглобява, като спретнато подреждаше частите му по писалището, проверяваше ги за дефекти и ги бършеше с ръкава на ризата си, преди отново да сглоби оръжието.

— Застрелвал ли си някога човек? — попитах го аз.

— Няма как да знам.

— Какво означава това?

— Означава, че съм стрелял стотици пъти с пушката си и може би някой път някой куршум е улучил някого, не знам.

Той вкара пълнителя на мястото му в дръжката на пистолета.

— Когато застрелям Абендрот, ще знам със сигурност.

— Може би просто трябва да тръгнем сега.

— Нали ти искаше да дойдем тук?

— Имахме нужда от почивка. Имахме нужда от храна. Сега се чувствам много по-добре.

Той се обърна и ме погледна. Бях седнал на леглото, пъхнал ръце под краката си, а палтото ми беше разтворено зад мен.

— Може да дойдат и осем души — казах аз. — А ние имаме един пистолет.