Четири слепи мишки [bg]

68.

Тримата убийци са били тук. Не можех да се отърва от тази мисъл, усещах го с кръвта си, с цялото си тяло.

Двамата със Сампсън минахме по главната алея, водеща към Тайър Хол. На плаца встрани маршируваха няколко кадети, излезли на единично обучение. Когато се приближихме по-близо, видях, че в земята, на местата, където кадетите трябва рязко и безупречно да променят посоката, са набити малки колчета. Усмихнах се. През ума ми мина мисълта колко неща в живота ни са просто илюзия. Може би дори и „фактите“, които събирах по този случай.

— Какво мислиш за помощта, която получаваме? — попита Сампсън. — От оня Пехотинец. Не ми харесва, Алекс. Много е удобно, много лесно. Във всички тези случаи с убийства става дума за накисване на други хора.

— Прав си, нямаме никаква причина да вярваме на информацията, която получаваме. Така че не й вярвам. От друга страна обаче, наистина така и така сме тук, защо да не поговорим с Хандлър. Нищо няма да ни стане.

Сампсън поклати глава и промърмори със съмнение:

— Дано.

Веднага като прочетох имейла от Пехотинеца, се бях обадил в катедрата по история. Бяха ме уведомили, че професор Хандлър в момента е на лекция, която ще продължи от единайсет до обяд. Имахме да „убием“ двадесет минути, затова пообиколихме малко из академията. Огледахме Уошингтън Хол — огромна триетажна сграда, където могат да седнат да обядват всички кадети едновременно. Казармите „Айзенхауер“ и „Макартър“, кадетската църква, както и някои неповторими изгледи към реката.