Здрач

— Не… беше събота, на плажа. — Рискувах да хвърля поглед към лицето му. Той изглеждаше озадачен.

— Срещнах един стар семеен познат — Джейкъб Блек — продължих аз. — Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.

Той все още изглеждаше объркан.

— Баща му е един от вождовете на племето килет. — Наблюдавах го внимателно. Обърканото му изражение замръзна на място. — Отидохме да се поразходим… — излязох интригата си от историята, — и той ми разказваше едни стари легенди — като че ли, за да ме уплаши. Разказа ми една… — поколебах се.

— Продължавай — каза той.

— За вампири. — Осъзнах, че шепна. Не можех да погледна към лицето му. Но видях кокалчетата му да се свиват конвулсивно върху кормилото.

— И ти веднага се сети за мен? — Все още бе спокоен.

— Не. Той… спомена семейството ти.

Той мълчеше, загледан в пътя.

Внезапно се разтревожих, разтревожих се за безопасността на Джейкъб.

— Той си мислеше, че това са глупави суеверия — казах бързо. — Той не очакваше да си направя някакви изводи от това. — Не изглеждаше достатъчно, трябваше да си призная. — Беше моя вина, накарах го да ми каже.

— Защо?

— Лорън каза нещо за теб — искаше да ме провокира. И едно от големите момчета от племето каза, че семейството ти не идва до резервата, само че прозвуча така сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах с Джейкъб насаме и го подведох, за да ми каже — признах аз, клюмвайки глава.

— Как го подведе? — попита той.

— Опитах се да флиртувам — получи се по-добре отколкото очаквах. — Недоверие оцвети гласът ми, когато се сетих за това.

— Иска ми се да бях видял това. — Той се изсмя мрачно. — А ме обвиняваш мен в омайване на хора — горкият Джейкъб Блек.

Изчервих се и погледнах през прозореца си към нощта.

— Какво направи тогава? — попита той след минута.

— Направих проучване в интернет.

— И това те убеди? — Гласът му звучеше почти безразличен. Но ръцете му се бяха вкопчили силно в кормилото.

— Не. Нищо не пасваше. Повечето неща бяха доста глупави. И после… — Спрях.

— Какво?

— Реших, че няма значение — прошепнах аз.

— Няма значение? — Тонът му ме накара да погледна нагоре — най-накрая бях разбила внимателно изградената му маска. Лицето му бе недоверчиво, с едва тънък намек от гневът, от който се страхувах.

— Не — казах нежно. — За мен няма значение какъв си.

Сурова, присмехулна нотка навлезе в гласът му.

— Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек!

— Не.

Той бе притихнал, като отново гледаше право напред. Лицето му безрадостно и студено.

— Ядосан си — въздъхнах аз. — Не трябваше да казвам нищо.

— Не — каза той, но тонът му бе строг като лицето му. — Предпочитам да знам какво си мислиш — дори и това, което да си мислиш да е абсурдно.