![Дарвиния [Darwinia - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/9/darviniya-darwinia-bg-download.jpg)
Дарвиния [Darwinia - bg]
- Автор: Уилсон Роберт Чарльз
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-056-9
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дарвиния [Darwinia - bg]». Краткое содержание книги:
Съливан тръгна пръв, накуцвайки с ранения си крак. След него се спусна Гилфорд. Траперът остана последен. Стълбата се извиваше спираловидно надолу и бе достатъчно широка, за да не виждат бездната отстрани.
Нямаше как да разберат от какво е направен кладенецът, нито кой се е спускал в него преди неизмеримо много време. Не знаеха и колко ще трябва да слизат и дали на дъното ще се натъкнат на реки от лава или на озарен от собствена светлина подземен свят. Ацтеките не използваха ли подобни кладенци за човешки жертвоприношения? И наистина, каква полза може да има от една подобна заешка дупка?
След около стотина стъпки Съливан извика да спрат. Горният отвор на кладенеца вече не се виждаше, скрит от слоевете мъгла. Съливан бе изморен и задъхан, но очите му сияеха със странна, лъчиста светлина.
Гилфорд нямаше представа докъде може да са стигнали.
— Без да се обиждате, доктор Съливан, но какво очаквате да намерим тук?
— Отговорите на хиляди въпроси.
— Това е нещо като кладенец или резервоар — рече Гилфорд.
— Отвори си очите, за Бога! Това не е никакъв кладенец! Да не мислиш, че камъните сами са израснали в тази форма? Блоковете са издялани и подредени… Отворът е направен така, че да задържа водата навън! Това не е кладенец, господин Лоу.
— Тогава какво е?
— Каквото и да е неговото предназначение — практично или церемониално, — трябва да е било важно. Куполът е ориентир и предполагам, че това стълбище е предназначено за доста сериозно движение.
— Движение?
— Да, от строителите на този град.
— Но те са изчезнали отдавна — припомни Гилфорд.
— Надявай се — изръмжа траперът зад гърба му.
Ала спускането продължаваше без признаци за приближаващ край, все това монотонно спираловидно стълбище, скрито от синкава мъгла, докато накрая дори Съливан призна, че е изморен и не може да продължи.
— Трябват ни — рече задъхано той — още хора.
Гилфорд се зачуди какво ли имаше предвид. Кек? Робъртсън? Едноръкия Дигби?
Том вдигна глава към стълбите, по които се бяха спуснали, сега скрити от сивкава пелена.
— Не бива да се бавим повече. Скоро дневната светлина съвсем ще изчезне. — Той изгледа навъсено Съливан. — Поеми си дъх и…
— Не се безпокой за мен. Тръгваме назад! Този път в обратен ред. Аз ще съм последен.
Беше пребледнял и облян в пот.
Траперът повдигна рамене и се обърна. Гилфорд тръгна след него, но го спираше всеки път, когато въжето назад към Съливан се опъваше. Което ставаше доста често. Сега вече тежкото дишане на ботаника се чуваше от разстояние. Не след дълго той се закашля сподавено. Том погледна през рамо и забави темпа на изкачван.
Мъглата бе започнала да се сгъстява. Гилфорд вече не виждаше отсрещната стена, дори стъпалата под краката му се различаваха с мъка. Въжето наистина изпълняваше функцията си, тъй като широкият гръб на Том Комптън бе изчезнал.
Със скриването на видимите ориентири дойде дезориентацията. Гилфорд нямаше никаква представа колко път са изминали и колко още им остава. „Какво значение? — помисли си той. — Всяка стъпка ни доближава още малко до края.“ От известно време остра болка го пронизваше в ранения крак.
„Не биваше да слизаме толкова надолу“ — рече си той, но ентусиазмът на Съливан беше заразителен, завладя го усещането, че зад завесата на мъглата има нещо, което ще им помогне да разкрият всички тайни. В ноздрите го лъхаше миризма на влажен гранит и мъгла. И на още нещо. Странно, сладникаво.
— Гилфорд!
Гласът на Том. Гилфорд погледна нагоре изплашено.
— Внимавай къде вървиш! — скастри го траперът.
Намираше се на самия ръб на стълбището. Още една крачка и щеше да полети надолу.
— Не сваляй лявата си ръка от стената. Ти също, Съливан.
Най-сетне Съливан се появи и кимна мълчаливо. Беше като сянка, като полупрозрачен призрак.
Гилфорд си проправяше пипнешком път зад трапера, когато въжето на кръста му внезапно се изопна. Той извика на Том да спре.
— Доктор Съливан?
Никакъв отговор. Въжето остана изпънато. Когато погледна назад, видя само мъгла.
— Доктор Съливан, добре ли сте?