Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
В момента спореха дали техен добър приятел се намира под прекомерната власт на родителите си, или постъпва правилно. Момичето, възразило току-що, отстояваше енергично мнението си. Признанието, че приятелят им постъпва както е редно, би означавало, че в момента те бягат от задълженията си, а това не беше правилно.
— Там, долу, нямат нужда от нас — настояваше момчето. — Виж. — Махна небрежно по посока на града. — Само ще се пречкаме. Нямаме опит в такива неща.
— Но именно така се натрупва опит — възрази другото момче. — Като правиш нещо. Не е ли така, Мей-тин?
Момичето до него отметна косата от очите си.
— Не знам, Ахмед. Мисля си, че в цялата какофония могат да те стъпчат, но от друга страна, вероятно трябва да помогнем.
— Хайде, хайде — обади се другото момиче. — Чувала ли си някога динозавър да стъпче човек?
— Ами разказват…
Приятелката й я прекъсна:
— Винаги нещо се разказва. Нужни са факти, а не истории. Сигурно си забравила наученото, както и отговорностите си?
По-ниското момиче спря намясто и размаха предупредително пръст.
— Не ми дръж лекции, Тина! Не забравяй, че и ти си тук, с нас.
— Точно така — намеси се едно от момчетата. — Не забравяй, че… Ей! Това е Червенокрилка. Чудех се къде ли е отишла.
Протегна дясната си ръка и архиоптериксът кацна върху коженото парче, пришито към рамото на дрехата му. Вместо да се настани удобно и да се укроти както обикновено, птицата продължи да маха с криле и да грачи тихо. Собственикът й посегна да я успокои, ала Червенокрилка литна и пое на юг. Кацна на клон и продължи да грачи, размахвайки тревожно криле.
— Какво ли значи това?
Собственикът й наблюдаваше необичайното й поведение озадачен.
— Например танц за привличане на противоположния пол — обади се другото момче.
Собственикът на птицата изсумтя.
— Много смешно. Виж я само как подскача. Какво й става?
— Не се ли досещате? — възкликна Мей-тин. — Иска да я последваме, точно както в приказките.
— Пак приказки. — Собственикът поклати глава сърдито. — Прекалено много приказки четеш, Мей. В Динотопия, и особено тук, в Тритаун, никога нищо не се случва.
Това е тъпо и скучно провинциално селище. Въобще не прилича на Соропол. — Очите му заблестяха. — Виж, онова се казва град!
Архиоптериксът пак се понесе из въздуха, прелетя няколко метра на юг и кацна на друг клон. После направи същото още няколко пъти.
— Имаме ли какво друго да правим? — попита момчето.
Джошуа се замисли над думите му.
— Не, май си прав. Защо да не видим какво иска Червенокрилка? Особено ако ще ни отведе по-далеч от града.
Последва Мей-тин, тръгнала вече след птицата.
Тя се обърна и попита:
— Няма ли да дойдеш, Тина?
Приятелката й погледна към града.
— Редно е, според мен, да помогнем на евакуираните да разопаковат. Пътят от Северните полета до тук е дълъг и тежък. Сигурно имат нужда от всяка предложена помощ. — Поколеба се. — Но ако всички отивате…
Предаде се и побърза да се присъедини към приятелите си.
— Глупаво е — промърмори Ахмед и отмести препречил му се клон. — Тина е права. Трябва да се върнем и да помогнем. И без това се чувствам достатъчно гузен.
— Не се оставяй да те тормозят подобни чувства. — Укротителят на птици отмести още един клон. — Съгласен съм, че е глупаво, но още по-глупаво е да правиш нещо, което не ти е било специално възложено. Не смятам, че…
— Погледнете натам! — възкликна Мей-тин рязко. — Не лежи ли нещо на земята?
— Това е струтиомимус. — Тина се бе вторачила напред. — Не мърда.
— Виждам, че не мърда — сряза я приятелят й нетърпеливо. После продължи с по-мек тон: — Не изглежда много добре.
Четиримата младежи се струпаха около неподвижната фигура.
— Дали е умряла? — промърмори Ахмед.
Думите му издаваха искрена загриженост.
Без да обръща внимание на грачещата домашна любимка, укротителят на птици се наведе и опря ухо до гърдите на струтиомимуса. Приятелите му замлъкнаха. След малко той се надигна и им се усмихна облекчено.
— Не, жива е, но дишането й е съвсем повърхностно. Нуждае се от истинска медицинска помощ.
— Аз ще отида.
Никой не възрази, защото Мей-тин определено бе най-добрата планинска бегачка измежду тях.
— Всички ще отидем — предложи Ахмед и понечи да тръгне, но Тина го възпря.
— Не. Един е достатъчен. Нека Мей-тин да върви. Останалите ще изчакаме тук и ще се опитаме да направим нещо. — Кимна към неподвижната фигура. — Какво ще стане, ако се събуди и падне от скалата или цопне в езерото? Или ако просто й се допие вода?