Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
— Защото може би не се намира близо до телефон — отвърна Глин и се изправи. — Гледката от мостика е още по-хубава. Искаш ли да дойдеш?
Кой знае защо Макфарлън бе убеден, че шефът на ЕИР не се интересуваше много от гледката. Последва го. Глин обаче се оказа прав: от мостика яростта на вълните предизвикваше още по-силно страхопочитание. Разбеснели се черни талази се сриваха и се бореха помежду си, а вятърът отнасяше гребените им и дълбаеше дълбоки тунели в падините между тях. Макфарлън видя как носът на „Ролвааг“ се заби в масивна вълна, след това се изправи и мощни водопади рукнаха от двата му борда.
Бритън се обърна към тях, лицето й изглеждаше призрачно на изкуственото осветление.
— Виждам, че сте довели пилота — рече тя и погледна с известно съмнение към Пъпъп. — След като заобиколим Хорн, ще видим какви съвети би могъл да даде при подхождането ни.
Застаналият до нея Виктор Хауъл се размърда.
— Ето го сега — рече той.
Далеч пред кораба един „прозорец“ в стената на бурята хвърли лъч светлина върху изпъстрена с пукнатини скала — по-висока и по-тъмна от останалите, тя се издигаше над побеснялото море.
— Кабо де Хорнос — каза Глин. — Нос Хорн. Но аз дойдох тук за друго. Би трябвало да очакваме всеки момент посетител…
— Капитане! — прекъсна го третият помощник-капитан, наведен над някакъв екран. — Slick 32 засича радарно облъчване. Имам контакт с въздушна цел, която приближава от североизток.
— Пеленг?
— Истински пеленг нула-четири-нула, госпожо. Право към нас.
Атмосферата на мостика се сгъсти. Виктор Хауъл отиде бързо до третия помощник и се взря над рамото му в екрана.
— Разстояние и скорост? — попита Бритън.
— Четирийсет мили разстояние и приближава със скорост сто и седемдесет мили в час, госпожо.
— Разузнавателен самолет?
Хауъл се изправи.
— В такова време?
Подгоненият от нов яростен порив на вятъра дъжд забарабани отново по прозорците.
— Е, сигурно е, че не е някой любител с „Чесна“ — рече тихо Бритън. — Възможно ли е да е отклонил се от курса си граждански самолет?
— Едва ли. Единствените машини, които летят в тези райони са чартирани хидроплани. А и те никога не биха летели в такова време.
— Военни?
Никой не отговори. Чуваше се само воят на вятъра и тътенът на морето. В продължение на минута на мостика се възцари пълна тишина.
— Пеленг? — рече отново капитанът, този път по-тихо.
— Все още право към нас, госпожо.
Тя бавно кимна.
— Много добре. Мистър Хауъл, дайте общокорабна тревога.
Изведнъж от вратата на радиорубката се подаде радистът Банкс.
— Онази птичка там горе… това е вертолет на „Лойдс холдинг“.
— Сигурен ли си? — попита Бритън.
— Току-що проверих позивните му.
— Мистър Банкс, свържете се с хеликоптера.
Глин се прокашля. Макфарлън видя как той прибра сгънатото листче в джоба си. През цялото време на това внезапно оживление на мостика Глин не показа нито тревога, нито изненада.
— Мисля — рече тихо той, — че ще е най-добре да приготвим площадката за кацане.
Капитанът се вторачи в него.
— В това време?
Банкс се показа отново от радиоубката.
— Искат разрешение да кацнат, госпожо.
— Не мога да повярвам — извика Хауъл. — Та ние сме в средата на осембалов щорм.
— Мисля, че нямате голям избор — каза Глин.
През следващите десет минути на борда на кораба се развихри бурна дейност по подготовката за кацането. Когато Макфарлън се появи при вратата, водеща към кърмата, следван от Глин, един строг моряк им подаде безмълвно осигурителни колани. Макфарлън навлече широкия „ярем“ и го стегна. Морякът го подръпна, изръмжа одобрението си и отвори вратата.
Още щом Макфарлън излезе навън, силният порив заплаши да го изхвърли зад борда. С известни усилия закопча свободния край на колана си за външните перила и тръгна към вертолетната площадка. Тук бяха заели позициите си моряци от екипажа, които също бяха привързали коланите си към металните релинги. И макар корабът да бе намалил ход дотолкова, доколкото да не изгуби управление във врящите води, палубата се люлееше доста. Десетина прожектора светнаха изведнъж и осветиха периметъра — премигващи на пресекулки червени точици на фона на връхлитащата суграшица.
— Ето го! — извика някой.
Макфарлън присви очи и се вторачи в бурята. В далечината се виждаха очертанията на увисналия във въздуха огромен вертолет „Чинуук“ със запалени ходови светлини. Вертолетът подходи към кораба, като се накланяше ту наляво, ту надясно под напора на поривите. Някъде наблизо се чу алармен сигнал и серия оранжеви предупредителни светлини освети надстройката на „Ролвааг.“ Макфарлън чуваше грохота на вертолетните двигатели, които напрягаха сили срещу яростта на бурята. Хауъл крещеше нарежданията си през мегафон, притиснал ръчната радиостанция до ухото си.