Оковният пръстен
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оковният пръстен». Краткое содержание книги:
Но всичко това се променя, когато бащиният й покровител загива от предателска ръка. Скоро баща и дъщеря бягат, за да спасят живота си, а не след дълго Фиамета остава сама. И може да я спаси само едничкото й магическо творение…
Мислеше, че е прекалено напрегнат, за да заспи, но от уважение към абата легна на сламената си постеля. Спалното помещение беше хладно и тихо в топлия следобед. Докато се усети и ето че някакъв монах го разтърсваше, вадейки го от поредния неприятен сън, от който за щастие не помнеше нищо. Последните червени лъчи на скриващото се зад западните хълмове слънце се провираха като любопитни пръсти през тесните високи прозорци и в тях танцуваха оранжеви прашинки.
След вечерята, състояща се главно от пържени филийки, поръсени оскъдно с настъргано сирене и чесън, брат Амброзио отведе Тур в пералнята, за да изпробва няколко ката дрехи. Откриха късо бакъреночервено палто и истински плетен клин от боядисана в червено прежда, които бяха достатъчно големи, за да му станат. Дрехите не бяха нови, но изглеждаха прани сравнително скоро. Тур никога не беше имал истински клин, само груби гащи, които майка му шиеше „свободни, за да има място да растеш“. Сега се взираше надолу към прилепналия червен клин с чувството, че е твърде ярък и неприличен. Кръгло червено кепе довършваше тоалета му.
Излязоха от пералнята и тръгнаха през манастирския лабиринт. Стигнаха да потънал в здрач малък вътрешен двор в подножието на камбанарията на параклиса и брат Амброзио спря. Един монах със затъкнато под колана расо — виждаха се белите му пищялки — се спускаше тромаво по гъстата лоза, с която бяха обрасли стените на кулата. В зъбите си стискаше голяма ленена торба. Амброзио затаи дъх, когато единият обут в сандал крак се подхлъзна, но монахът се справи и довърши спускането си без инциденти.
Задъхан от усилието, той оправи расото си и тикна издутата торба в ръцете на Амброзио. Издутините се движеха.
— Ето ти торбата с прилепи. Вече мога ли да ида да вечерям?
— Благодаря ти, братко. Не беше толкова трудно, нали?
Монахът му хвърли поглед, изпълнен с неприсъща за един брат липса на братска любов.
— Следващия път — изхъхри той — опитай сам. Едва не се пребих, докато ги уловя, а два успяха и да ме ухапят. — Той показа миниатюрните ранички по пръстите си, като изстиска няколко капки кръв за доказателство. — „Изпей песента — рече ти — и сами ще паднат в торбата“. Ха! Обаче не паднаха!
— Заклинанието трябва да се изпее с искрена любов и от сърце — сгълча го брат Амброзио.
— Към прилепи? — Устните на монаха се извиха гневно.
— Към всяко Божие създание.
— Точно така. — Монахът му се поклони присмехулно. — Ще ида да вечерям — стига да е останало нещо за ядене — преди абатът да е решил, че му трябват кофа стоножки! — И се отдалечи с решителна стъпка.
Брат Амброзио внимателно прихвана извиващата се торба и продължиха.
Свещи осветяваха работната стая на абат Монреале. Фиамета седеше на едно преобърнато каче край масата в средата, подпряла брадичка с ръце. Тур я погледна тревожно. Изглеждаше уморена, но не и нещастна. Абатът крачеше напред-назад.
— А, добре — каза той, когато Амброзио и Тур влязоха. — Тур. Искам да се огледаш из стаята и да кажеш дали забелязваш нещо ново.
Смутен, но изпълнен с желание да съдейства, Тур бавно обиколи масата. Препарираният крокодил все така се зъбеше от ъгъла, а дали Монреале беше разместил безпорядъка по масата, Тур не можа да прецени.
— Не, отче.
Монреале се усмихна тържествуващо по посока на Амброзио.
— Какво имаше на масата пред Фиамета? Не гледай!
— Ъъ… поднос.
— А какво имаше на подноса?
— Ами… не знам.
— Добре.
Монреале прокара ръка пред очите на Тур и младежът моментално погледна към масата.
Върху подноса бяха наредени дузина бели барабанчета от опънат пергамент, толкова малки, че се събираха в шепа. Тур можеше да се закълне, че преди миг ги нямаше там.
— Невидими ли ги бяхте направили, отче? — Тур взе едно и го заоглежда от всички страни.
— Не. Де да можех. Или да можех да ги направя по-малки, или да ги маскирам като някаква друга, по-обикновена вещ. Просперо Бенефорте щеше да се сети за нещо по-хитро, сигурен съм. — Монреале въздъхна със съжаление. — Нямахме време за повече експерименти. Но поне е много трудно да ги забележиш. Все пак, постарай се да ги сложиш на места, където няма да се виждат. Без обаче нещо да докосва или навлажнява мембраната. Трябва да могат да вибрират свободно.
— Какво правят всъщност?
— Те са миниатюрни уши. Двойки от уши и усти. Каквото всяко ухо чуе в замъка в Монтефолия, свързаната с него уста ще го каже на съответния монах тук, в „Свети Джеронимо“. Тъй като всяка уста изисква по един монах, който да я следи, моля те опитай се да ги поставяш на места, където е вероятно да бъде казано нещо важно.