Дракони на есенния здрач
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на есенния здрач». Краткое содержание книги:
— Така ли? — усъмни се Флинт. — Последното нещо, което си спомням, бе че едно от тези същества идваше към мен и аз паднах във водата…
— Ами… така стана, недей да спориш — прекъсна го Тас и се изправи. — Можеш ли да вървиш?
— Естествено, че мога — процеди през зъби джуджето и се изправи с леко залитане. — Къде са останалите?
— Драконяните ги заловиха и ги отнесоха.
— Всички? — Челюстта на Флинт увисна. — Просто така.
— Използваха магия — отвърна нетърпеливо Тас. — Доколко видях, направиха заклинание. Не са ранени единствено Райстлин, докато минаваха покрай нас, ми изглеждаше ужасно.
— Кендерът го дръпна за мокрия ръкав. — Хайде… трябва да ги проследим.
— Да, да — измънка Флинт и опипа главата си. — Къде ми е шлемът?
— На дъното на блатото — отвърна му с досада Тас. Ако искаш, гмурни се и си го намери.
Джуджето изгледа с погнуса мазната вода, потръпна и побърза да й обърне гръб. — Вдигна отново ръка към главата си и напипа огромна цицина.
— Изобщо не си спомням да съм си удрял главата. — Изведнъж се сети за нещо и трескаво заопипва гърба си. — Брадвата ми!
— Шшт! — скастри го Тас. — Радвай се, че си жив. Сега трябва да спасяваме другите.
— И как предлагаш да стане, при положение че не ми е останало нищо освен тази огромна цицина? — изръмжа Флинт и се понесе след бързия кендер.
— Все ще измислим нещо — каза уверено Тас, макар да чувстваше сърцето си в петите.
Кендерът лесно намери пътеката — беше стара и добре утъпкана.
За миг си помисли, че ако я следват, могат да се озоват право в свърталището на драконяните, и потръпна. Но реши да не се притеснява за такива дребни подробности.
За жалост Флинт не споделяше тези негови възгледи.
— Там има цяла армия, по дяволите! — възмути се джуджето и хвана кендера за ръкава.
— Ами, да… — Тас спря, за да обмисли ситуацията, и физиономията му грейна. — Още по-добре. Колкото те са повече, толкова по-малка е вероятността да видят нас. — И отново пое по пътя.
Флинт се намръщи. На тази логика нещо й куцаше, но точно сега не можеше да се сети какво и освен това му бе твърде студено, за да спори. Но в едно отношение беше съгласен с кендера: алтернативата бе да избягат през блатото и да изоставят приятелите си. А това не беше никаква алтернатива.
Вървяха още половин час. Слънцето потъна в омарата и я оцвети в кървавочервено. Нощта се спусна бързо над блатото. Скоро видяха пред себе си ярка светлина и побързаха да се скрият в храстите. Кендерът пристъпваше тихо като мишка, а джуджето непрекъснато настъпваше съчки, които пращяха, блъскаше се в дърветата и шумолеше в храстите. За щастие в лагера на драконяните празнуваха и надали щяха да чуят и армия от настъпващи джуджета. Двамата се промъкнаха почти до огъня, когато джуджето изведнъж сграбчи кендера толкова силно, че едва не го събори.
— Велики Реоркс! — изруга Флинт. — Дракон!
Тас бе твърде смаян, за да отвърне. Те наблюдаваха стъписани от ужас съществата, които танцуваха и се хвърляха по очи пред огромен черен дракон, разположил се в руините на голяма куполообразна сграда. Главата му се издигаше над върховете на дърветата а размахът на крилете му беше невероятен. Един драконянин се поклони пред него и посочи жезъла и струпаните на земята оръжия.
— Има нещо странно в този дракон — прошепна Тас след известно време.
— Като например, че изобщо не му се полага да съществува ли?
— Това е едно на ръка. Погледни го. Той изобщо не помръдва и не реагира на нищо. Просто си седи. Винаги съм ги смятал за по-енергични същества, не мислиш ли?
— Иди и го настъпи по крака! Тогава ще видиш що за енергични същества са.
— Точно това смятам да направя.
И преди джуджето да успее да каже нещо, Тас изпълзя от храстите и се отправи към лагера, подскачайки от сянка на сянка. На Флинт му идеше да си оскубе брадата от яд, но беше твърде опасно дори да направи опит да го спре. И като нямаше какво да стори, го последва.
— Танис!
Полуелфът чу името си сякаш от много далеч. Опита да отговори, но устата му беше запушена с нещо лепкаво. Тръсна глава и усети на рамото си ръка, която му помагаше да седне. Отвори очи. Беше нощ. Ако се съдеше по отблясъците, наблизо гореше голям огън. Видя до себе си угриженото лице на Стърм, вдигна ръка, за да потупа рицаря по широкото рамо, и започна да плюе парчета от лепкавата материя, полепнала по лицето му като паяжина.
— Добре съм — каза той накрая. — Къде се намираме? Всички ли са тук? Има ли ранени?
— В лагера на драконяните сме — каза Стърм и му помогна да се изправи. — Таселхоф и Флинт ги няма, а Райстлин е ранен.