За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Е, добре де — можем да се запитаме: тая японка все тъй в това шише ли ще стои, в края на краищата, колкото и да е покорна, колкото и да е покорна на традициите и навиците, колкото и да е благовъзпитана — тя пък чак дотам ли е лишена от свое човешко самочувствие? В печата все повече и повече се прокрадват недоволства от това незавидно положение на японката. Тези ограничения тежат на не малко интелигентни японски жени, които имат и образование, и знания, и интереси — те не могат в този високоцивилизован век току-така да захвърлят лекарските си слушалки в малкото чекмедже под леглото, не могат да приберат изведнъж и завинаги пергелите си вече готовите инженери… Обществото все още предпочита да мълчи. Силна и усмихната, Япония по въпроса за положението на жената се опитва да оглажда ръбовете и да гали косъма. Кой ще надделее в тази начеваща се борба? Тези момичета, които са опитали свободата на студентския живот, те да не би през тия пет години само възрастните професори да са гледали в очите? В двора на едни университет човек много вижда. Още повече една жена. Ето защо заедно с дипломата си японката изнася в малката си чанта една бомба със закъснител. Бомбата, която силната японска традиция трудно ще обезвреди — фитилът гори и отива към душата на японката. И старото добро японско кимоно едва ли ще скрие зараждащата се под него буря. Една просветена жена е наистина по-добра майка. Но не се знае дали тя е по-удобна гражданка…
Обещах по-отблизо да ви запозная с Хага сан. Той е бивш световен шампион по джудо. Хага сан е също и бивш треньор на националния отбор на Япония по джудо. В момента Хага сан е на четиридесет и три години, професор д-р по медицина, собственик на клиника за рехабилитация на болни от инфаркти и инсулти. Не зная колегата от БТА откъде се беше запознал с него и как. Поканил го беше в къщи на гости — в един богат, даже много богат за японските възможности апартамент от четири стаи и огромен хол. Покани на тази вечеря и мене.
В Япония хората не си ходят по къщите, както ние го правим. Да те покани японец в къщата си, много сол трябва да сте олапали, много път извървели, много общи сметки сметнали и, което е най-важното — да е решил да ти покаже, че голям ихтибар ти прави. Поканата е винаги няколко дни напред, подготовката на семейството, което кани — дълга, а самата вечеря — празник. Японците не са от хората, които когато им дойде на ума, тогава си ходят на гости.
Имах в София едни съседи, после други, после трети, които си имаха своя система за ходене на гости.
Дойде у дома най-напред момиченцето и попита за моя син: в къщи ли е, какво прави. Влезе детето, заиграе си е моя син. След десетина минути идва братът на момиченцето и пита — сестра му у дома ли е?
— У дома е — река. Хайде и той влиза да си поиграят тримката. Петнадесет минути по-късно идва майката:
— Да са тук децата?
— Тук са — казвам аз или жена ми.
— Ще ги бия, дето ходят по къщите и не се обаждат — вика комшийката и без покана влиза в хола, сяда и въздъхва: — Ох, да си почина малко, че то у дома спиране няма.
Жената тури кафе, чиния с пощение притрупа пред гостенката. Какво да правиш, нали сме се прочули като гостоприемни.
В това време отново се звъни. Вече зная кой е. Докато жената влива кафето, аз глася ракийката. Защото на вратата е застанал четвъртият от семейството — бащата.
— Бе, моите да са тука?
— Тука са, тука, вече всичките сте тука — отвръщам.
Моята иронийка не улавя ред. Влиза съседът в хола и също сяда…
Тъй дълго я карахме. Оплаках се на един приятел — той вика:
— И аз ги имам такива. Те пък — вика — идват вкупом наведнъж, защото живеят по-далече. Звъннете — викам — барем по телефона. Някога може да не ни сварите, само път ще биете… — Като не ви свариме — викат, — ще се върнеме. Нема умрял човек, я! Ще идем у други приятели. Едни като не намерим, други ще намерим…