Жажда за върхове
- Автор: Рангелова Маргарита, Робева Нешка
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жажда за върхове». Краткое содержание книги:
Казвам — какъв късмет, да пристигнем и веднага да попаднем на демонстрация. Една българка, която е дошла заедно с другите да ни посрещне на летището, ни обяснява, че не е никакъв особен късмет. Това може често да се види.
Успяваме все пак да си пробием път до хотела. Останали са ни петнайсет минути да се настаним в стаите. Трябва много да бързаме, защото след читирийсет минути е срещата на българския отбор с ръководството на Японската национална телевизия. Предвидено е, че потокът от демонстранти продължава и още дълго ще си тече. Предвидено е всичко, за да бъдем точно на уреченото място в уречения час.
Нашите домакини са силно развълнувани от приема, който ни устройват. Присъствува господин Кубаяши — шефът на Японската национална телевизия, който се появява рядко.
Каквото има да се урежда — уреждат го заместниците му. Господин Кубаяши присъствува само в особено тържествени случаи. Нещо повече. Сега не само присъствува, но и ръководи лично срещата. Казва, че японската телевизия предавала всичко от първите олимпийски игри за художествената гимнастика и още тогава изразила своето съжаление, че на тях не присъствуват най-силните гимнастички, съжаление, че ги няма българките, но ето ги сега тук и японската телевизия ще даде възможност на своите зрители да видят най-красивото в този спорт.
Ние също сме трогнати, въпреки че не можем да си дадем точна сметка за размерите на честта, която ни се оказва с присъстзнето на господин Кубаяши. Посочват ни през прозореца градината на българските рози. Точно така е записано. Намираме се на осмия етаж, където обикновено заседава дирекционният съвет и се посрещат знатни гости. Чувам, че момичетата си обещават следващия път, когато дойдат, да донесат корени от бели рози. Всяка по един, за да стане по-богата градината на осмия етаж на Националната японска телевизия. Да се знае, че това кътче е от българския отбор по художествена гимнастика. Дали ще го запомнят? Нямаме навика да записваме обещанията си, така както правят японците. Всичко е порив, който трае, докато… трае. А може би все пак някоя ще си спомни. Забравила съм след това да ги питам дали са занесли. Все се сещам, когато не са край мене.
Още не сме видели Токио, а вече потегляме към Сендай. Нищо, в Токио ще се върнем отново. Сега сме тръгнали към един рядко красив град, който ще чествува своята 95-годишнина и програмата на гимнастичките ще бъде перлата на този празник, както ни уверяват.
Пътуваме към гарата с автобус. Трафикът ни изправя до друг автобус, пълен с младежи, изглежда, тръгнали на екскурзия. Едно от момичетата явно познава нашия отбор, усмихва се, подскача, маха с ръка. Нашите момичета отговарят и всички от отсрещния автобус се сипват на прозореца и приветствуват бурно българския отбор. Разминават се два автобуса и едно толкова радушно приветствие оставя отпечатък върху настроението през целия ден.
Пътуваме с влак за Сендай. Носим се с такава шеметна скорост в тази теснотия, в която сградите са се наврели на сантиметри от железопътната линия (или поне така изглеждат), и понякога ни се струва, че ще връхлетим на някоя от тях. В странно съжителство тук са небостъргачи и малки къщички, красиви сгради до грозни складове, пищни градини на покривите на луксозни хотели и някоя малка саксийка, която се подава от прихлупен прозорец. Саксийка в отчаяна борба за съществуване в този гигантски град, който няма свършване. Пътуваме по-дълго в Токио, отколкото извън него.
На път за Сендай Мори започва да ми разказва нещо от историята на този град, когато е бил още село. Известен е с това, че тук преди триста години за пръв път повели жестока борба срещу наследственото право на самураите. Тринайсет години страшна война. Може би щели да победят и тогава да започне новата история на Япония, но се намесил императорът и енергично защитил правата на самураите…
Започна Мори и веднага след това без никакъв преход мина на друга тема. „Не очаквах Ватанабе Моринари така бързо да заговори за самураите — каза Нешка. — Интересно дали ще продължи.“ Продължи след няколко дни…
Ватакабе Моринари и Комикс Фумото следваха в София. Виждах ги често в залата на Нешка, защото си бяха избрали специалност художествена гимнастика. Сега бяха преводачи на нашата група и искаха колкото може повече да видим, колкото може повече да разберем за тяхната родина. Мори и Куми — едно момче и едно момиче, които сега, в собствената си страна, изглеждаха толкова различни.