Пиратска целувка

Как ти се струва? — запита Сара Луиза, докато стояха на палубата и се вглеждаха в хоризонта, скоро след закуската на следващата сутрин. Беше минал почти половин час, откакто вахтеният на борда се бе провикнал: „Земя на хоризонта!“, но те виждаха само някакво петно, обагрено в кафяво, отвъд гладкото като огледало море.

— Трудно е да се каже. Все още е твърде далеч, за да може да се разбере нещо повече.

Изведнъж около тях се насъбра цяла група жени, които се мъчеха да стигнат до перилата, любопитни да видят своя нов дом. Ан Морис си проби път напред и застана до Сара, а тъмните й къдрици обграждаха изпълненото й с любопитство порозовяло лице.

— Това ли е той? — Ан прехвърляше една камара мръсни чинии от едната си ръка в другата. — Това ли е остров Атлантис?

— Не сме сигурни — отговори Сара, — но мислим, че е това. Изглежда, че се отправяме натам. А и капитанът беше казал, че ще стигнем до него след два дни.

Ан гледаше с присвити очи петното.

— Може би трябва да помолим Пети да ни даде да погледнем през далекогледа. Той ще намери начин да ни го набави, уверена съм в това.

— О, и аз съм сигурна, че ако госпожица Уилис го помоли, той с удоволствие ще ни услужи — отвърна Луиза разсеяно. — Сега, след като ще се жени за нея…

Внезапен трясък накара двете жени да се обърнат назад. Дребничката Ан стоеше и гледаше към счупените чинии, с юмрук, притиснат до устатата си.

— Ан — каза Сара, но жената се наведе и започна да събира счупените парчета, като ги поставяше в престилката си — Ан, добре ли си? — Тя коленичи до нея и видя, че плаче и едри сълзи се стичат по розовите й бузи. — Мили Боже, какво има?

— Нищо! — възкликна Ан, като избягваше да гледа към Сара — Няма нищо. Просто ги изпуснах.

— Но ти плачеш…

Като сложи ръка върху рамото на Сара, Луиза я прекъсна. После се наведе и прошепна на ухото и: