Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
— Какво, какво? — не се стърпя Джек. — Та аз не мога да чакам! Визата ми важи за петнадесет дни. Освен това ние ще трябва да вземем обратния рейс на парахода, с който пристигнах и в който има запазени кабини за тях.
Докторът го изгледа с любопитство. Искаше му се да запита дали в тези кабини има климатическа инсталация, но се въздържа и само вдигна рамене.
— Но аз имам пълномощия от правителствени лица! — повиши тон Джек.
— Може — съгласи се докторът. — Представете вашите пълномощия на лицата, до които са адресирани. Ние тук нямаме права нито да ги получим, нито да ги обсъждаме.
— Аз, то се знае, ще сторя това, но не разбирам… никак не мога да разбера как се осмелявате… да присвоявате…
— Какво? Да „присвояваме“ ли, казахте? Добре ли съм разбрал?
— Да; да присвоявате чужди гости. На вас трябва да ви е известно — вестниците писаха това, — че аз съм човекът, който пръв ги посрещна на земята, пръв ги запозна с нашия свят.
Докторът вече го гледаше с нескрита насмешка.
— Значи, те са, така да се каже, „ваши“?
— Мои — без колебание отвърна Джек.
— Странно чувство за собственост… Изглежда, забравяте едно дребно нещо, мистър… Забравяте, че говорите за личности, стоящи много по-високо от редица учени на земята.
Джек като че почна да го разбира.
— Казвам „мои“, имайки пред вид. моята страна — поправи се той. — Скоро ще бъде издадена правителствена нота за тяхната екстрадиция.
— Мистър Молнар — отсече докторът, който имаше много работа и бързаше, — с тези въпроси ще запознаете съответните власти в страната ни. Ние сме длъжни да ви уведомим, че от нас тук вие не само няма да получите разрешение да отведете пациентите ни, но едва ли ще можете вече така… така (той търсеше по-деликатна дума, но като напук на устните му изникваха само остроти)… да нахълтвате и да рушите режима ни… И още нещо: без да ангажирам правителството на моята родина, лично от мое име искам да ви кажа: вашата страна носи ужасна вина, че е допуснала те да бъдат изложени на такъв страшен риск при атомния взрив и бурята в океана; не разбирам какво още може да иска тя от тях.
— Но… — започна Джек и спря, защото съзря в очите на доктора такова ледено изражение, което го накара по-бърже да напусне негостоприемния санаториум и неучтивия доктор, който всъщност беше напълно прав и Джек не можеше да отрече това. Не му оставаше нищо друго, освен да направи постъпки чрез доларландското търговско представителство.
Двете момчета бяха свидетели на цялата сцена. Много от разговора остана неясен за тях, тъй като имаха слаби познания по доларландски език, но те почувствуваха нещо нередно и подозрително в тази история.
Щом доларландецът затръшна след себе си вратата, те се спогледаха, смигнаха си и за голямо учудване на сестра Юнус съблякоха престилките и изтичаха навън. А бяха най-редовни посетители при тримата чужденци, желани другари в разходките им!
Льоня и Ванка вървяха отначало мълчаливо, сами не знаеха кое ги накара да следят този сърдит чужденец, хукнал отпреде им с дългите си крака. Когато стъпките му станаха по-бавни, и у момчетата настъпи известно успокоение.
— Защо ли е дошъл, а?
— Тръгнал чак от Доларланд!… Крои нещо!
Но в поведението му не се забелязваше нищо подозрително за голямо тяхно разочарование. Не поглеждаше часовника си, не се озърташе, нито веднъж не се обърна да провери дали не го следят, както се полагаше за един диверсант…
Като излезе от градината на санаториума, Джек навлезе в градския парк. По това време на деня тук се срещаха само старци и старици пенсионери, майки и баби с малки деца, които возеха своите автомобилчета и носеха кофички с пясък. Спря се до една група деца от детска градина, цъфнали като истински цветя в престилчиците си. Дори отиде след тях до детската площадка. Когато те се пръснаха по нея с весели викове, изпита непреодолимо желание да ги погледа и се отпусна на една скамейка. Обхвана го тъга по собствените му деца, изоставени в гонитбата на бизнеса.
Льоня и Ванка също се спряха. Но как можеха да гледат пързалките, без да ги опитат!… Направиха бърз съвет на крак и решиха, че ако си поиграят малко, без да изпущат из очи подозрителния чужденец, това с нищо няма да повреди на целта им. Напротив: никой няма да подозре с каква задача са заети.
Бърже приведоха в дело решението си, като се отпуснаха с удоволствие в двойна люлка. Тогава и Джек ги съзря. Нещо във вида им му се стори познато и близко, но не можа да се сети, че именно с тях се сблъска при вратата на санаториума — отдаде чувството си на приликата им с неговите синове. Дълго гледа тяхната игра и от умиление реши да заплати таксата за люлката им. Приближи и потърси с очи собственика на люлките; никъде обаче не видя пазач, нито пък някой човек с билети в ръка. Поогледа се по-внимателно и тогава забеляза колко свободно се разхождат децата от люлка на люлка, от пързалка на пързалка. Не ще съмнение: игрите бяха без такси… Джек си спомни с какво неудобство трябваше да страни от градинските люлки в своя град по времето, когато момчетата му бяха по-малки, и да избягва погледа им, за да не среща укора в очите им, че няма пари да им достави поне това дребно удоволствие… Да, в Доларланд бизнесът стоеше над всичко…