Завръщането на Интрудър
- Автор: Кунц Стивен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на Интрудър». Краткое содержание книги:
Флап млъкна и се замисли. Трудно е да обясниш какво е Морската пехота на човек, който не е морски пехотинец. Той бе опитвал няколко пъти преди и винаги се бе отказвал. Обикновено обясненията му звучаха банално и дори малко глупаво. „Мъжкарски простотии“ — бе казала жената, пред която Флап бе излял душата си при един от незабравимите си опити. Едва не я зашлеви.
За теб Морската пехота е нещо истинско. Чувствата, които Флап и другарите му морски пехотинци изпитваха към нея, бяха точно толкова истински и действителни, колкото униформите и оръжието, които носеха. Те наистина ѝ бяха верни и предани до смърт. Семпер фи. Те се чувстваха част от нещо по-велико от самите тях, което даваше смисъл и цел на живота им, което бе недостъпно за дребните хорица, за гражданите, загрижени за прехраната си. В очите на морски пехотинци като Флап гражданите, които само печелеха и харчеха, бяха недостойни за уважение. Те бяха мушици — човек можеше да ги прогони с пренебрежение.
— Опитвам се да ти обясня — говореше Флап на Джейк Графтън, — защото мисля, че ще ме разбереш. Ти си наистина добър летец. Имаш дарба. Задължен си пред себе си и пред нас да издържиш, да останеш тук и да продължиш да се занимаваш с това, с което се справяш толкова добре.
— Стига ми толкова — отсече Джейк.
Той не можеше да търпи подобни излияния. Беше участвал в една война. Бе видял истинското ѝ лице. Ако Флап искаше да бъде герой — негова работа. Но Джейк Графтън бе решил да поеме живота си в собствени ръце.
— Рори Смит не се е заблуждавал — убедено каза Флап. — Беше добър морски пехотинец. Познаваше рисковете на работата си и въпреки това я вършеше. Морски пехотинец от главата до петите.
— И е мъртъв.
— Какво от това? Знаеш, че и ние с теб ще умрем. Никой не живее вечно. Смит загина за Морската пехота, а ти ще бъдеш обикновен гражданин, ще живееш спокойно, докато ти дойде редът. Ще умреш от някоя болест — рак, сърдечно заболяване — или просто от старост. И ще се превърнеш в мъртвец като Рори Смит. Питам те сега — какво ще оставиш след себе си?
— Вече съм оставил нещо след себе си.
— О, не! Не! Смит пожертва всичко, което имаше. А ти, господин Ас, пускаш един десетак в чинията и казваш, че това е твоят дял. Страхотно!
— Ти, Ле Бо, днес препълни чинията ми с четвърт долари — ядосано запелтечи Джейк. — Участвал съм в две плавания до Виетнам. Пуснал съм достатъчно бомби, убил съм достатъчно жълти и съм оставил много приятели да гният там в калта. И заради какво? Заради нищо — ето заради какво! Мислиш си, че си натоварен със свещената мисия да защитаваш Америка? Новоизлюпен рицар идиот! Погледни реално на нещата — онези окичени с цветя хипита, които пушат трева, не желаят да бъдат защитавани. Ще рискуваш ли живота си за тях? Аз не бих им пикал в устите дори да умират от жажда.
Гласът на Джейк премина в ръмжене.
— Аз платих своя дял с кръв, Ле Бо, с моята кръв. Затова не ми дрънкай повече глупости за моя дял!
В кабината се възцари тишина. Танкерът КА-6Д продължаваше да кръжи под яркото слънце на 20 000 фута над кораба с най-икономична скорост, всеки двигател гълташе по тон на час. Тъй като на танкера нямаше радар, компютър или инерциална система, на Флап му оставаше само да се вози. Затова той седеше и се взираше в далечния неясен хоризонт. Самолетът летеше на автопилот и за Джейк също нямаше друга работа, освен от време на време да проверява приборите и да променя наклона, за да не се отклонява от петмилната орбита. Това не изискваше почти никакви усилия. През повечето време пилотът също се взираше в необятната далечина, където небето се спускаше към морето.
Имаше нещо, от което човек можеше да откачи: накъдето и да погледнеха, хоризонтът изглеждаше по един и същ начин. От всички страни. В която и посока да се обърнеха — неизменната тънка ивица съединяваше морето и небето. Но разумът на всеки човек го кара да търси посока — не е ли самият живот едно пътуване нанякъде, към нещо...
Накъде?
Джейк Графтън седеше мълчаливо, гледаше, размишляваше.
Когато се Джейк се отби да го види, Ханк все още заемаше отделна стая в лазарета. Изглеждаше блед. Това впечатление се засилваше от тънките му гарвановочерни мустаци.
— Хей, Ханк, кога ще те пуснат да излезеш оттук?