Любовник на смъртта
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовник на смъртта». Краткое содержание книги:
Случаят отвежда Фандорин в московския подземен свят. В калта и мизерията на бедняшките квартали, където по-силният винаги има право, сред бандите, безчинстващи под безразличния поглед на полицията, израства изключително красиво момиче с тежка съдба. Московските бандити си съперничат, за да спечелят любовта й, дори представителите на властта не остават безразлични пред нейния чар. В желанието си да привлече вниманието й, едно бедно момче тръгва да търси съкровище — но до легендарното съкровище, скрито в подземните лабиринти на столичния град, се опитва да се добере и някой друг — жесток убиец, оставил след себе си кървава диря. Всеки, научил тайната на скритото богатство, загива от ужасна смърт — единствено Фандорин се досеща чие дело са зверските убийства, но когато застава лице в лице с убиеца, дори той не може да предвиди кому е писано да остане жив.
По пътя подхванаха спор каква е тя, Смъртта — добра или лоша.
Ераст Петрович каза, че била лоша.
— Според това, което ми разказахте, Скориков, тази жена се опиянява от способността си да м-манипулира хората, и то не кои да е, а най-жестоки и безпощадни престъпници. Тя знае за злодействата им, живее луксозно от награбените пари, но един вид е чиста и невинна. Познат ми е този тип, такива ги има във всички страни и във всички слоеве на обществото. Така наречените инфернални жени са абсолютно безнравствени, те си играят с човешките животи и съдби, само тази игра ги интересува. Не виждате ли, че и с вас си е поиграла като к-котка с мишка.
И така сърдито говореше, така се беше променил, сякаш от такива инфернални жени ужасно се е напатил, направо са му обърнали живота.
Само че Смъртта не е никаква инфернална и безнравствена, а е нещастна. От нищо не се опиянява, а е объркана и не може да намери пътя. Сенка точно така му го каза. Дори не го каза, а направо го изкрещя.
Ераст Петрович въздъхна, усмихна се, но тъжно, без присмех.
— Добре — вика, — Скориков. Не исках да нараня чувствата ви, но се боя, че ви чака болезнено разочарование. Наистина ли е такава красавица — тази ваша хитровска Кармен?
Сенка знаеше коя е Кармен, с Жорж бяха ходили в Болшой театър да я гледат. Тя беше дебела и креслива испанка, само тропаше с крачища и си държеше пестника на тлъстия хълбок, все едно я боли кръстът. Ераст Петрович уж е умен човек, мъж и половина, а пък нищо не разбира от жени. Що не вземе да се поучи от слугата си.
— Тая ваша Кармен спрямо Смъртта е блатна жаба — каза Скорик и чак плю за по-убедително.
На завоя от „Покровски“ булевард към „Яузка“ се надигна и моментално се сниши, залегна на седалката.
— Ей я нейната къща — пошепна. — Само че сега не е удобен моментът. Тия двамата, дето се помайват там, виждате ли ги? Викат им Сопата и Клюна, и двамата са от бандата на Вампира. Ако ме видят, тежко ми.
Ераст Петрович се наведе и побутна кочияша по рамото:
— Свийте зад ъгъла и там спрете на „Солянка“ — и се обърна към Сенка: — Май се случва нещо интересно? Да можехме да в-видим какво става.
Щом отминаха хората на Вампира, Скорик пак се изправи.
— За виждане — съмнявам се, но можем да подслушаме.
И поведе Ераст Петрович през дворовете.
Бъчвата, която преди време беше добутал под прозореца, си беше там, никъде не беше избягала.
— Ще се промушите ли? — посочи Скорик отвореното прозорче на ватерклозета.
Господин Неймлес от място, без засилка, скочи върху бъчвата, после подскочи още веднъж, набра се и с лекота се гмурна през малкото прозорче. Сенка също се промуши, не чак толкова ловко, но все пак след малко и той се озова в нужника.
— Странен начин за влизане при д-дама — пошепна Ераст Петрович, докато помагаше на Скорик да се спусне. — Какво има оттатък зад вратата?
— Стая — пошушна Скорик. — В смисъл гостна. Може лекичко да открехнем, ама съвсем малко.
— Хм. Виждам, че вече сте патентовали този начин за наблюдение.
С което приключиха приказките.
Ераст Петрович съвсем мъничко, на косъм поотвори вратата и залепи око на пролуката. Скорик се помушна оттук-оттам (и на него му беше интересно) и накрая се натамани: клекна до бедрото на господин Неймлес и опря чело в касата. С други думи, нагласи се на партера.
И видя такова нещо, че чак се усъмни в очите си: да не го лъжат?
Насред стаята стояха прегърнати Смъртта и Вампира и този плужек мазнокос я галеше по рамото!
Сенка изхлипа или подсмръкна, и той не разбра какво му стана — и незабавно господин Неймлес го перна по темето.
— Краличке моя — измърка Вампира с лоен глас, — възрадва ме, ощастливи ме. Не съм Княза, разбира се, не ми е възможно да ти подарявам скъпоценности, но ще ти донеса копринен шал, индийски. Неописуема красота!
— На гаджето си го дай — отдръпна се Смъртта.
Онзи се ухили:
— Ревнуваш, а? А моята Манка не е ревнива. На, аз съм при теб, а тя пази отвън зад ъгъла.
— Ами дай й го тогава за награда. А на мен не ми трябват подаръци от теб. Не затуй си ми скъп.
— А за кое? — още по-широко се захили Вампира (на Сенка му призля: зъбите му жълти, гнили). — Уж Княза е големият юнак, ама значи мен по ме бива?
Тя кратко, неприятно се изкиска.
— За мен ти си най.
Онзи я зяпна, присви очи.
— Не те разбирам… Ама то кой ли може да ви разбере вас, жените.
Сграбчи я за раменете и взе да я целува. Сенка от мъка си удари челото в касата — доста силно. Ераст Петрович пак го перна по темето, но късно.