Дъблинчани. Портрет на художника като млад

— Има нещо удивително в техния орден — каза Кънингам. — Всички други монашески ордени рано или късно е трябвало да бъдат реформирани, а орденът на йезуитите нито веднъж не е бил реформиран. Никога не е западал.

— Тъй ли? — запита Маккой.

— Факт — рече Кънингам. — Черно на бяло е в историята.97

— Ами вижте им църквата — каза Пауър. — Вижте какво паство имат.

— Хората с положение все при йезуитите ходят — каза Маккой.

— Така си е — каза Пауър.

— Затова ми харесват — рече Кърнан. — И не са невежи и самомнителни като някои от бялото духовенство.

— Всички са свестни хора — каза Кънингам, — всеки посвоему. Ирландското духовенство го тачат по цял свят.

— Точно така — каза Пауър.

— Не е като поповете в Европата — рече Маккой, — само срамят сана!

— Може би си прав — поомекна Кърнан.

— Прав съм, ами как — каза Кънингам. — Да не съм от вчера? От друго ако не, от хора разбирам!

Господата пак пиха поред на номерата. Кърнан като че претегляше нещо наум. Беше развълнуван. Той имаше високо мнение за Кънингам, който според него умееше да чете и душите, и лицата на хората. И попита за подробности.

— Най-обикновени духовни упражнения, знаещ. Отец Пърдън98 ги ръководи. Само за търговци, драги.

— Той няма да е много строг с нас, Том — убедително рече Пауър.

— Отец Пърдън ли? Отец Пърдън? — рече болният.

— Ти сигурно го знаеш, Том — решително рече Кънингам. — Добряк и веселяк! И той е по живота като нас.

— А… да. Мисля, че го познавам. Червендалест, висок.

— Тъкмо.

— Я ми кажи, Мартин… бива ли го като проповедник?

— Ннне… не става дума тъкмо за проповед, знаеш. То си е нещо като приятелски разговор, значи, най-делово.

Кърнан размишляваше. Маккой рече:

— Отец Том Бърк, него си го биваше!

— Ех, отец Том Бърк99 — каза Кънингам, — роден оратор беше. Чувал ли си него, Том?

— Дали съм го чувал! — жегнато рече болният. — Оставаше и да не съм…

— И все пак казват, че не бил кой знае какъв богослов — забеляза Кънингам.

— Тъй ли? — попита Маккой.

— Не бе, не че му имаше нещо, знаеш. Само че понякога, казват, не проповядвал напълно в догмата.

— Ех!… Той беше прекрасен човек — каза Маккой.

— Слушах го веднъж — продължи Кърнан. — Сега не си спомням темата на беседата му. Крофтън и аз бяхме в… партера, абе как се викаше…

— В кораба — рече Кънингам.

— Тъй де, отзад, до вратата. Не помня сега за какво… Аха, беше за папата, за покойния папа. Добре си спомням. Честна дума, страшен беше! Какъв стил! Какъв глас! Господи, какъв глас имаше! Нарече го Ватиканския затворник *. Спомням си, Крофтън ми каза на излизане…

— Крофтън ли, нали е оранжист100? — попита Пауър.

— Как да не е! — отвърна Кърнан. — Оранжист и половина, но адски свестен човек. Влязохме при Бътлъи на улица „Мур“ и, честна дума, действително се развълнувах, светата истина ви казвам, и много добре си спомням какво ми рече: Кърнан, вика, ние се кланяме пред различни олтари, но вярата ни е една и съща. Хубаво го каза, дяволът.