Десетте Божи заповеди
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетте Божи заповеди». Краткое содержание книги:
И така, с малко пари и с много сметки за плащане. Стефани се занимава с куп неща. Между които:
— Чичо й Фред изчезва;
— Стефани е преследвана от досаден букмейкър;
— Баба й докопва електрошоково устройство;
— Двама мъже се опитват да я вкарат в леглото си;
— Няма какво да облече на мафиотска сватба;
— Отгоре на всичко един малък човек (не позволява да го наричат джудже) не иска да се изнесе от апартамента й.
— Маргарет Бъргър да се изплюе върху някого? — Маргарет бе мила белокоса госпожа.
— Е, тя ми го каза, обаче не я видях да плюе. Може би дойдох твърде късно. А може и след като е видяла на какво е заприличал Джон Кърли, да се е отказала да го заплюва. Изглеждаше по-зле дори и от Липински.
— Как е умрял?
— Някой го прегазил и избягал. След като го видях, реших, че го е прегазил камион. Ужасна работа са тези компании. Маргарет ми каза, че Сол, досущ като Фред, не бил съгласен със сметката, а този умник, Джон Кърли, дори не пожелал да го изслуша.
Спрях пред ателието и взех снимките.
— Не са лоши — каза тя, докато прелистваше пачката.
Погледнах ги. Ужас.
— Според теб разбира ли се, че е умрял? — попита баба.
— Нали лежи в ковчег?
— И така да е. Според мен въпреки това си ги бива.
Мисля, че ще трябва да ги покажем на онази госпожа от „Гранд Юниън“. Току-виж успяла да го разпознае.
— Бабо, не можем да позвъним на вратата на една жена и да й показваме снимките на мъртвец.
Баба потърси нещо в голямата си черна кожена чанта и каза:
— Единственото друго нещо, което имам, е рекламната брошурка на Стива. На нея има снимка, ама не е съвсем ясна.
Взех брошурката и я разгледах. На нея имаше фотография на Липински със съпругата му. Под нея бе отпечатан двадесет и третият псалм. На снимката Липински бе прегърнал стройна жена с къса кестенява коса. Бе от моменталните снимки, които се правят в летни дни. И двамата се усмихваха.
— Странно ми е, че са използвали тази снимка — каза баба. — Случайно научих от хората, че жената на Липински миналата седмица го зарязала. Излязла и не се върнала. Не се яви и на поклонението. Никой не успял да я открие, за да й съобщи. Просто изчезнала. Съвсем като Фред. Само дето чух, че изчезнала умишлено. Взела си куфарите и казала, че ще иска развод. Това не е ли срамота?
Знам, че има милиарди стройни жени с къса кестенява коса. Мислите ми обаче скочиха надалеч, към отрязаната глава с къса кестенява коса. Лари Липински бе вторият служител на „Ар Джи Си“, умрял от насилствена смърт за една седмица. Макар и връзката да изглеждаше много далечна, Фред бе имал контакт с Липински. Жената на Липински бе изчезнала. Имаше възможност, макар и далечна, тялото в чувала да е нейното.
— Добре — казах. — Хайде да покажем снимките на Айрин Тъли.
Защо пък не? И да се уплашеше, подобни неща ми се случваха почти всеки ден. Отворих чантата и погледнах адреса. Апартамент 117, „Бруксайд Гардънс“. „Бруксайд Гардънс“ бе жилищен комплекс, разположен на по-малко от половин километър от търговския център.
— Айрин Тъли — каза баба. — Това име ми звучи познато, но не мога да направя връзката.
— Каза ми, че се била запознала с Фред в клуба на възрастните.
— Сигурно там съм чула името й. Този клуб има твърде много членове и не ходя на всичките му мероприятия. Старите хора мога да ги възприемам с мярка. Ако толкова много ми се гледат старчески лица, ще се погледна в огледалото.
Стигнахме в „Бруксайд Гардънс“ и започнах да търся номера. Комплексът бе от шест сгради, обграждащи голям паркинг. Бяха тухлени, двуетажни и построени в модерен колониален стил. Това означаваше, че бяха боядисани в бяло и че прозорците имаха капаци. Всеки апартамент имаше собствен външен вход.
— Ето го — каза баба и разкопча колана си. — Ей този, дето има украса от Хелоуин на вратата.
Позвънихме. Отвори ни Айрин.
— Да, моля?
— Искаме да ви зададем един въпрос във връзка с изчезването на Фред Шуц — каза баба. — И също така да ви покажем една снимка.
— Да не би да е снимка на Фред? — попита Айрин.
— Не — отвърна баба. — Това е снимка на човека, който го е отвлякъл.
— Всъщност не знаем дали Фред е бил отвлечен — намесих се. — Баба иска да каже, че…
— Я погледни — каза баба и подаде една от снимките на Айрин. — Разбира се, тук може би е с друг костюм.
Айрин разгледа снимката и попита:
— А защо е в ковчег?
— Сега е малко мъртъв — отвърна баба.
— Не, не е той — каза Айрин.
— Може би ти се струва така, защото очите му са затворени и не може да се забележи хитрият му поглед — каза баба. — А и носът му изглежда малко смачкан. Може и да е паднал върху лицето си, след като си е пуснал куршум в черепа.
Айрин отново разгледа снимката.
— Не. Съвсем определено не е той.
— Жалко — каза баба. — Бях сигурна, че е именно той.
— Съжалявам — каза Айрин.
— Все пак снимките си ги бива — каза баба, когато се качихме в колата. — Щяха да са още по-хубави, ако бях успяла да му отворя очите.
Закарах я при нашите и останах на обяд. През цялото време търсех с поглед Бънчи. За последен път го бях видяла в събота и бях започнала да се тревожа за него. Само това оставаше, да започна да се тревожа за Бънчи. Стефани Плъм в ролята на грижовна квачка.