Сбогом на глупаците
- Автор: Макнаб Анди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сбогом на глупаците». Краткое содержание книги:
Докато обикалях из щандовете, открих, че правя нещо, което правех винаги, независимо в коя точка на земното кълбо се намирах: гледах към подправки и кутии с почистващи препарати и си мислех кои от тях могат да се съчетаят, за да предизвикат хаос. Смеси този препарат с онзи, после кипни разтвора, добави малко от онова, и ето ти я готова запалителната смес. Или кипни всичко заедно и махни пяната, после прибави от онова нещо от готварския щанд и пак кипни сместа, докато на дъното не остане само утайка, и ще получиш слаб експлозив. Трябваха ми само двайсетина минути в „Сейнсбъри“, за да купя всичко необходимо за бомба, достатъчно мощна, за да взриви автомобил, и пак щяха да ми върнат десет лири ресто.
Днес обаче търсех друго: двулитрова пластмасова бутилка кола, ножица, две малки кошчета за боклук, фенерче с различни филтри, ролка изолирбанд, както и комплект отвертки и клещи — двайсет и една части за пет долара, абсолютен обир. Щяха да издържат около пет минути, но повече не ми и трябваше. После взех някаква приключенска книжка за Кели, блокчета за оцветяване, моливи и други дреболии.
Влязох в метрото и намерих пейка. Докато чаках мотрисата, отворих колата, взех си бисквита и запрелиствах едно от блокчетата за оцветяване.
Дъждът беше спрял, макар че облаците все още бяха надвиснали ниско. Реших, докато съм сам, набързо да мина покрай обекта.
Пресякох паркинга на супермаркета и се насочих към тунела под магистралата. Скоро крачех по „Бол Стрийт“, успоредно на сградата. Малко бетонно стълбище, заобиколено с гъсти храсти, се изкачваше към стъклените врати отпред. От там се влизаше в централното фоайе. Към входа беше насочена камера. Прозорците бяха затворени, с двойни стъкла. Двата етажа вътре изглеждаха претъпкани с компютри и табла за обяви — обичайната офис обстановка.
Отвън не забелязах следи от алармена инсталация, нито пък някакви признаци, че сградата се охранява. Може би алармата бе отзад. В противен случай детекторите навярно бяха свързани направо с полицията или с охранителна фирма.
Стигнах до края на пътя, завих надясно и се насочих обратно към хотела.
В стаята бе като в сауна. Косата на Кели беше слепена от пот, а очите й гледаха сънено.
Когато стоварих багажа си на пода, тя попита:
— Къде беше?
— Купих адски много неща. — Започнах да ровя в торбичките и да измъквам навън покупките си. — Донесох ти няколко книжки, блокчета, моливи…
Оставих ги на леглото и отстъпих назад в очакване на някакъв вид благодарност. Кели обаче ме фиксираше така, сякаш съм побъркан.
— Тези вече съм ги оцветявала.
Не знаех, че блокчето за оцветяване си е блокче за оцветяване.
— Няма значение, донесъл съм ти сандвичи и кола. Можеш да пиеш колкото ти побира коремът, защото бутилката ми трябва за нещо друго.
— Няма ли да излезем да хапнем някъде?
— Тук има малко бисквити… — посочих към торбичката.
— През цялото време само това ям.
— Днес ще трябва да останем в хотела. Не забравяй, в момента ни търсят и не искам да ни открият. Няма да е за дълго.
Внезапно си помислих: „Мамка му, ами ако Кели знае домашния си номер и започне да го набира?“ Докато си наливаше кола, стиснала с две ръце шишето, което изглеждаше голямо колкото нея, аз пъхнах ръка зад шкафчето между двете легла и измъкнах телефонния щекер.
Погледнах си часовника. Беше четири и половина, почти пет часа до поредния разговор с Пат.
Искаше ми се да включа камерата по светло. С малко късмет може би щях да успея да заснема около час лента преди да се мръкне.
Кели се изправи и погледна през прозореца — отегчено, затворено в клетка хлапе.
Попитах я:
— Искаш ли още кола, преди да я излея? Трябва ми бутилката.
Тя поклати глава. Влязох в банята и излях остатъка в мивката. Откъснах етикета и с току-що купените ножици отрязах горната част там, където започваше гърлото. Повторих същото и с основата, така че да се получи цилиндър. Направих вертикален разрез и притиснах получения пластмасов правоъгълник към пода. Окастрих ъглите на правоъгълника и оформих кръг.
Върнах се в стаята, проверих кабелите и приготвих камерата за включване или с батерии, или в мрежата.
— Какво правиш, Ник?
Вече си бях взел урок и имах предварително приготвена лъжа.
— Ще заснема филм, така че да можеш да поздравиш, мама, татко и Аида. Нали ми каза, че им било мъчно за теб? Ето, кажи им „здрасти“.