Прозрение
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–211–2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Прозрение». Краткое содержание книги:
Свят на мистицизъм, машинации и убийства. В него могъщите и влиятелните са готови на всичко, за да защитят своето господство. В него бунтът се заражда в най-тъмните улички и мрачни алеи. В него този, който има властта да убива, има и силата да променя света.
Какво ти остава да постигнеш, когато си спечелил всичките си битки и си победил враговете си?
За да получи отговорите на най-важните въпроси, Ецио тръгва по стъпките на Алтаир — Върховния учител асасин. Следвайки неговия път, той попада в Константинопол, сърцето на Османската империя, където нарастващата армия на тамплиерите заплашва да дестабилизира региона. За Ецио е настъпил моментът за решаваща битка…
— Е, ти спази обещанието си — обади се София. — Моето също е изпълнено.
Тя го поведе към вътрешната стая и вдигна лист хартия от масата.
— Ако съм права, това ще ти покаже къде се намира първата книга.
Ецио взе листа и прочете написаното.
— Трябва да призная — продължи София, — че изгарям от желание да видя тези книги. Те съдържат познание, което човечеството е изгубило и трябва да притежава отново.
Тя седна до масата и подпря замечтано брадичка.
— Навярно ще мога да отпечатам няколко копия, за да ги продам. Петдесетина бройки например… Ще стигнат.
Ецио се усмихна, после се разсмя.
— Кое е смешното?
— Прости ми. Радвам се да видя човек с толкова лична, но толкова благородна страст. Действа ми… вдъхновяващо.
— За бога — отвърна тя смутено. — Това пък как ти хрумна?
Той вдигна листа.
— Смятам да отида веднага на разузнаване — каза. — Grazie, София. Скоро ще се върна.
— Ще те чакам с нетърпение — отвърна тя и го проследи с поглед, в който се примесваха объркване и загриженост.
„Какъв загадъчен мъж“, помисли си тя, когато вратата се затвори зад него, и заразглежда отново картата на Валдземюлер, а после се отдаде на мечти за бъдещето си.
34
Изчисленията на София се оказаха верни. Скрита зад дървената ламперия в стара изоставена сграда в квартала на Константин, Ецио откри книгата, която търсеше.
Беше старо, но добре запазено копие на „За природата“ — поема, написана преди две хиляди години от гръцкия философ Емпедокъл, обобщаваща възгледите му.
Ецио извади книгата от скривалището й и издуха праха от кориците и. После я отвори на празната първа страница. Хартията засия и сред ореола от светлина се появи карта на Константинопол. Ецио напрегна очи, вгледа се по-съсредоточено и забеляза точица върху картата. Тя сочеше Девичата кула — фара в далечния край на Босфора. Когато се взря още по-отблизо, Ецио различи точно място в подземията й.
Ако всичко минеше благополучно, там щеше да открие втория ключ за библиотеката на Алтаир в Масяф.
Тръгна бързо през оживения град към Девичата кула. Прокрадна се край османските войници и прекоси залива с лодка „под наем“. Забеляза вратата, която отвеждаше към подземията. Взе книгата и откри, че го насочва през лабиринт от коридори, по чиито стени се редяха десетки врати. Изглеждаше невъзможно тясното пространство да побира толкова много помещения. Но най-после застана пред врата, същата като другите, но през цепнатините й сякаш се процеждаше бледо сияние. Докосна я и тя се отвори. Вътре върху нисък каменен постамент видя кръгъл камък, тънък като диск и точно като първия — покрит със странни символи, не по-малко загадъчни, но различни, фигурата на жената — богиня навярно — която му се струваше смътно позната, вдлъбнатини, които представляваха таен код или пасваха в прецизно разположени отвори, служещи вероятно като ключалки за вратата на библиотеката в Масяф.
Ецио взе диска и светлината, която струеше от него, стана по-силна. Той се подготви да се пренесе незнайно къде. Видението го погълна и го запокити векове назад. Преди триста и двайсет години. В лето Господне 1191-во.
Масяф.
Зад крепостните стени. Преди столетия.
Силуети сред облачна вихрушка. От тях се отделиха две фигури — на младеж и на старец. Свидетели на битка, която старецът — Ал Муалим — беше изгубил.
Младият мъж го беше притиснал към земята.
Ръката му, вече безсилна, изпусна нещо, което се изтърколи и спря върху мраморния под.
Ецио пое дълбоко дъх, разпознал предмета — Ябълката, несъмнено. Но как? А младият мъж, победителят, облечен в бяло, с вдигната качулка, беше Алтаир.
— Държиш огън в ръцете си, старче — каза той. — Трябваше да го унищожиш.
— Да го унищожа? — засмя се Ал Муалйм. — Единственото нещо, способно да сложи край на Кръстоносните походи и да въдвори истински мир? Никога.
— Тогава ще го унищожа аз.
Образите избледняха, стопиха се като призраци и след миг ги замени нова сцена.
В главната кула на Масяф Алтаир стоеше сам с един от капитаните си. До тях, положено върху каменен постамент, лежеше тялото на Ал Муалим, умиротворено в смъртта.