Нифрон се въздига
- Автор: Салливан Майкл Дж.
- Серия: Откровенията на Ририя #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-13-4
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нифрон се въздига». Краткое содержание книги:
Нифрон се въздига е великолепна история - забавен сюжет с нови образи и изобилие от действие! Стилът на Съливан се чете с лекота, а историята е достатъчно заплетена, за да бъде вълнуваща, но същевременно не тъй усложнена, та да изисква разгръщането на вече прочетени страници за припомняне на отминали събития и герои.
- Вземи я. Ще ми направиш услуга. Имам нужда от мястото.
Тя протегна роклята. Арбър посегна да я вземе, сетне погледна към ръцете си. Изтича и ги ми, докато не почервеняха, сетне пое роклята с треперещи крайници, прегръщайки я като дете.
- Обещавам да ти я пазя. Може да си я прибереш по всяко време.
- Разбира се - отвърна Ариста с усмивка. - А, и още нещо - подаде й корсета. - Не искам да виждам това проклето нещо никога повече.
Арбър внимателно остави роклята и силно прегърна Ариста, прошепвайки в ухото й:
- Благодаря ти.
Главата на Ариста потръпна от яркото слънце, когато пристъпи навън. Заслони очи и зърна работещата пред своя дюкян Арми- гил, набутваща цепеници под масивния си казан.
- Добро утро, Ърма - викна тя. - Нещо си побледняла малко.
- Вината е твоя - изръмжа Ариста.
Армигил се изхили:
- Старая се.
- Би ли ме упътила къде е кладенецът?
- Четири къщи по-нагоре. Пред ковачницата е.
- Благодаря ти.
Следвайки тропането на метален чук, Ариста откри Ройс и Ейдриън в двора на ковачницата, наблюдавайки как друг мъж обработва нажежен метал върху наковалнята. Беше мускулест, напълно плешив, с гъсти кафяви мустаци. Не си го спомняше от снощи. Край него имаше бъчва с вода, а недалеч се намираше кладенецът, на ръба на който бе поставена пълна кофа.
Плешивият постави нагорещения метал в бъчвата. Разнесе се съскане.
- Учил съм се от баща ти - рече мъжът. - Добър ковач беше, най-добрият.
Ейдриън кимна и изрецитира:
- При удара чука сдуши, в покой над тиква го сдигни.
Ковачът избухна в смях:
- И това научих. Мистър Блекуотър току измисляше разни рими.
- Значи тук си роден? - попита Ариста, потапяйки купичка в кофата и присядайки на пейката до кладенеца.
- Не точно - отвърна Ейдриън. - Тук живях и работех. Роден съм от другата страна на улицата, в дома на Джерти и Абелард.
Боецът посочи към дребна къщура от кал и плет, която си нямаше дори комин.
- Тогава Джерти беше акушерка. Татко не я оставял на спокойствие, така че тя отвела майка у дома си, а татко трябвало да чака навън в ужасна буря. Поне така са ми казвали.
Ейдриън указа към ковача:
- Това е Гримболд. Чиракувал е на татко след напускането ми.
Справя се отлично. ,
- Наследил си ковачницата от Данбъри? - попита Ройс.
- Не, тя е собственост на лорд Балдуин. Аз само я наемам, както правеше и Данбъри. Плащам десет сребърни на година, а в замяна на въглища, върша поръчки на имението безплатно.
Ройс кимна:
- Ами личните вещи? Какво стана с нещата на Данбъри?
Гримболд повдигна вежда подозрително:
- Остави инструментите си на мен. Ако си решил да им сложиш ръка, ще трябва да ми ги отнемеш в съда.
Ейдриън вдигна ръце и поклати глава, успокоявайки мъжага- та:
- Не, не, не съм дошъл тук да слагам ръка на каквото и да било. Инструментите му са в добри ръце.
Гримболд се успокои.
- Хубаво. Обаче аз все пак имам нещо за теб. Когато Данбъри умря, остави за почти всекиго от селото по нещо - беше съставил списък. Дори не знаех, че може да пише, докато не го видях да драс- коти. Остави писмо с напътствия за сина си, ако някога се върне. Прочетох го, обаче не беше особено смислено. Ама все пак го запазих.
Гримболд остави чука и се зарови из ковачницата. Няколко минути по-късно се появи, носейки писмото.
Ейдриън взе сгънатия пергамент и без да го отвори го прибра в нагръдния си
джоб. Сетне се отдалечи.
- Какво става? - попита Ариста. - Той дори не го прочете.
- Пак е в едно от неговите настроения - каза й Ройс. - Ще се помотае малко. Може би ще се напие. Утре няма да му има нищо.
- Но защо?
Крадецът сви рамене:
- Такъв е напоследък. Нищо сериозно.
Ариста гледаше как Ейдриън изчезва край свещоливницата. Хващайки роклята си, тя забързА след него. Свивайки зад ъгъла го откри седнал на оградата, поел главата си в ръце. Той повдигна очи.
Това на лицето му срам ли е, или отегчение?
Захапвайки устна, тя се поколеба, сетне отиде и седна до него.
- Добре ли си? - попита.
Той кимна, ала не каза нищо. Известно време стояха мълчаливо.
- Мразех това село - най-сетне продума той. Гласът му бе далечен, очите му се рееха по стената на работилницата.
Отново сведе глава. Тя зачака.
Мой ред ли е да кажа нещо?
Отново се понесоха ритмичните удари на възобновилия работата си Гримболд. Ековете отмерваха времето. Принцесата се престори, че си оправя роклята, чудейки се дали няма да е по-добре да си тръгне.
- Последния път, когато видях татко, се скарахме ужасно - рече Ейдриън, без да вдигне глава.