Неуговорени срещи [сборник]

— Кракът на мумията — каза Нънан и погледна часовника си. — А не е ли време да си ходим, Валентин? Имам да свърша още една важна работа.

— Да тръгваме — каза Валентин, като старателно се опитваше да пъхне лицето си в рамките на очилата. — Пфу, напихте ме вие, Ричард… — Той хвана очилата с две ръце и усърдно ги пъхна на мястото им. — С кола ли сте?

— Да, ще ви закарам.

Те платиха и се упътиха към изхода. Валентин ходеше още по-изправен, отколкото обикновено, и току със замах удряше показалеца си в челото, поздравявайки познатите лаборанти, които с любопитство и изумление зяпаха светилото на световната физика. На самия изход, като поздравяваше усмихнатия до уши портиер, той събори очилата си и тримата се хвърлиха да ги хванат.

— Пфу, Ричард… — повтаряше Валентин, докато влизаше в пежото. — Напихте ме без-бож-но. Не биваше така, дявол да го вземе… Неудобно е. Утре ще правя експеримент. Знаете ли, много интересна работа…

И той се захвана да разказва за утрешния си експеримент, като току се отклоняваше с някой виц и повтаряше: „Напихте ме… По дяволите…“ Нънан го откара в научното градче и го предаде лично в ръцете на жена му, която взе весело да се възмущава, щом видя в какъв вид е мъжът й.

— И-имаме гости ли? Кой е? А, професор Бойд? Сега ние с него… Ричард! Къде хукнахте, Ричард?…

Нънан чу това, — когато вече бягаше по стълбите. — „Ето че и те се страхуват — мислеше си той, докато се настаняваше отново в пежото. — Страхуват се, страхуват се големите глави… Ами че то така и трябва да бъде. Те трябва да се страхуват даже повече, отколкото всички ние, простите хора, взети заедно. Нали ние просто нищо не разбираме, а те поне разбират до каква степен нищо не разбират. Взират се в тая бездънна пропаст и знаят, че неминуемо ще трябва да се спускат там, сърцето замира, но трябва да се спускат, а как да се спуснат, какво има там, на дъното, и най-важното — ще може ли после да се измъкнат… А ние, грешните, гледаме, така да се каже, на друга страна. Какво пък, може би така и трябва. Нека всичко си върви по реда, а ние все някак ще преживеем. Правилно каза той: най-героичната постъпка на човечеството е това, че е оцеляло и занапред има намерение да оцелее… И все пак, дяволите да ви вземат — каза той на пришълците. — Не можахте ли да си направите пикник на друго място. На Луната например. Или на Марс. И вие сте същата равнодушна шайка като останалите, макар да сте се научили да свивате пространството. Виж ги ти, пикник си направили. Пикник…“