Аленото цвете и бялото

Вперил поглед в очите й — толкова големи и блестящи, че вижда в тях собственото си отражение — Уилям Ракъм преоткрива неуловимата наслада на това да бъдеш Уилям Ракъм. Съществува едно блуждаещо огънче от намерения и идеи, подклаждано от алкохола, с много несигурен пламък — и тъкмо него той определя като свое истинско „Аз“, много различно от пълнеещото, отпуснато тяло, което вижда всяка сутрин в огледалото. Казват, че огледалото не лъже, но това не е вярно — лъже, наистина лъже! То не е в състояние да отрази пламъка на възможните съдби, пленени вътре в окованата душа. Защото Уилям би трябвало да стане нов Кийтс, Бълуър-Литън или дори Чагъртън, а вместо това се превръща постепенно, поне външно, в затлъстяло копие на собствения си баща! Колко редки наистина са моментите, в които той може да озари запленената си публика със сиянието на надеждите, които е криел в себе си като млад!

Двамата с Шугър разговарят и Ракъм оживява. Та той е бил мъртъв през последните няколко години, мъртъв! Едва сега е в състояние да си признае, че се е укривал, избягвал е хората, които си струва да познаваш, умишлено се е лишавал от приятна и остроумна компания. Избягвал е, всъщност, среда, в която би могъл да бъде изкушен или призван да… нека го обясним по друг начин — това, което звучи като смело обещание от устата на младеж със златисти къдрици, може да бъде определено с присмех, ако бъде произнесено от мъж със сивеещи бакенбарди и оформена тройна брадичка като жалка фукня. От доста време Уилям е принуден да се задоволява с вътрешни монолози, с фантазиите, на които се отдава по пейките в парка или в банята — там, където не е изложен на опасността мечтите му да бъдат посрещнати с потиснат кикот или прозявки.

Но в компанията на Шугър всичко е различно; той се слуша как говори и установява с облекчение, че в гласа му продължава да се крие магия. Обвит в леката мъглица на изпаренията, които се вдигат от нея, Уилям не млъква — говори увлекателно, очарователно, интелигентно, остроумно и проницателно. В собствените му представи лицето му грее от младост, непокорните къдрици на косата му внезапно се отпускат и тя се вие на дълги вълни — също като косата на Суинбърн10.

От своя страна Шугър е безукорна — не пропуска възможност да изтъкне дълбокото си уважение, съобразителна е, весела, но нежна, и не пести ласкателства. Възможно е дори, или поне така си мисли Уилям, тя наистина да го харесва. Със сигурност смехът й не звучи фалшиво, със сигурност искриците в очите й — същите искрици, които думите му пораждаха навремето в очите на Агнес — не могат да бъдат престорени!