Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Не е ли станало всичко прекалено сложно?

„Не, в студиото звучеше наистина добре, смее се Олсен. - Идеше ми да им кажа, че понякога трябва да мислят напред, да гледат цялостната картина.“

По въпроса кой свири китарите в албума „Whitesnake“ - „В онзи албум бяха Джон и Дан Хъф, твърди Олсън. - Адриан Ванденберг дойде съвсем в края, за „Here I Go Again“, в третата версия. Опита се да свири соло и в няколко други неща, но накрая остана само в радио версията на „Here I Go Again“. Мисля, че той свири само в нея. Адриан се задържа. Дейвид го покани в бандата по същото време, ко- гато вкара и Вивиан Кембъл. Помислих си, че е погрешният китарист. Имам предвид, че той беше отдаден китарист, който взимаше китарата в ръце още щом се събуди и я оставяше едва когато лягаше да спи, просто беше с нея през цялото време. Той се упражняваше и свиреше постоянно: беше от онези хора, които те докарват до лудост“.

„Линдзи Бъкингам беше същият. Той никога не оставяше китарата. Винаги я носеше със себе си, обикновено електрическа - слава богу без усилвател - но постоянно, през цялото време чуваш онова „тин-ти-рин, тин-ти-рин, тин-ти-рин“. Така беше. А Адриан беше го- тин, изглеждаше добре за онова време. Колкото до беквокалите, ако става въпрос за това, което се случваше в бекграунда, аз повиках Ричард Пейдж. Познавате го, той е „Мистър Мистър”! (той пее хита на групата). Ричард имаше два големи хита почти по едно и също време, беше зашеметяващо добър - другият певец, който приличаше на Стинг. Така че, да, той направи няколко беквокала заедно с Джон Сайкс.“

Това е история за друга книга, но холандецът Адриан Ванденберг идва с постижения зад гърба си - три висококачествени албума с неговата банда „Ванденберг“, както си спомня Олсен: „Да, някои много добри песни. Искам да си спомните в коя тоналност са [смее се]. Чуйте го, това момче свири всеки риф в гама ла. Може и да бъркам, но е ла мажор, фа диез минор, ла минор, или до, което пак си е в ла, всичко е в ла. Но те го вкараха съвсем накрая, а причината да го доведат беше, че правихме една версия на „Here I Go Again“. Аз много исках да имаме осмини в куплета [изпява го]. Така че се обадихме на Джон, двамата с Дейвид, и аз му казвам: „Джон, може ли просто да си вземеш китарата и да дойдеш? Можеш да се включиш към студийните усилватели. Трябват ми просто няколко осминки. За два реда от куплетите“. А той ми отговаря: „Не, Кийт, не мога да го направя. Ще ми трябва цялата ми техника или ще трябва да летя до Англия“. Ковърдейл ме поглежда и аз започвам да обяснявам: „Ама това са само едни осмини! Просто дрън-дрън-дрън, да му дадем малко темпо“.

Хъм, извинявайте, той е казал, че ще му трябва цялата му техника ли?

„Щяла да му трябва цялата техника или трябвало да лети до Лондон, за да го направи. А аз отговарям: „Това са просто няколко осмини“!. Както и да е, виждах, че това обаждане нямаше да доведе до никъде, така че казах „Довиждане“. Погледнах Дейвид: „Ти искаш ли да опиташ да ги изсвириш?“. И в крайна сметка звъннах на Дан Хъф. Дейвид не го беше срещал никога, а той беше номер едно на студийните музиканти по онова време в Ел Ей и може би правеше по три или четири сесии на ден, реклами и такива неща. Искам да кажа, че изкарваше наистина добри пари като студиен музикант. И така, обадих му се и той дойде към девет сутринта по път към сесия в десет часа, с китара, която дори не беше в калъф. И просто я включи в моя усилвател, който беше в апаратната, а колоните - в другата стая, чу песента веднъж и каза: „Добре, дрън-дрън-дрън“, аз му отговорих: „Благодаря много“. Изключи китарата си и каза: „Ще ви изпратя сметката“. И изведнъж се получи. Дейвид беше много впечатлен. Започнах да го запознавам с нови хора насам-натам - и Бил Куомо презаписа целия бас на „Prophet DX“ и „DX7 Yamaha“, да, почти целият бас е електронен. Пусни си го да го чуеш пак и ще видиш колко е страхотен. Около петдесет процента е клавирен бас“.