Подменена орис
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Смъртни белези #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721888
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Подменена орис». Краткое содержание книги:
Веднъж изречени, думите на оракулите ще преследват орисаните докрай. Но въпреки фаталното пророчество Акос Кересет остава все така влюбен в Сайра Ноавек.
Изненадващо Лазмет – смятаният за мъртъв баща на Сайра, се завръща и заявява правото си на законен шотетски суверен, с което разпалва варварска война.
Сайра и Акос отчаяно се опитват да спрат опустошението. За нея това означава да отнеме живота на мъжа, когото смята за свой баща. За него – да се прости със собствения си живот.
ЕДНА ОРИС ГИ СЪБРА, СЕГА ТЯ ЩЕ ГИ РАЗДЕЛИ.
— Ех, колко вълнуващо! — обади се Айджа.
Нещо такова щеше да излезе и от устата на Ризек.
— Я да мълчиш! — сопнах се аз, без да се замислям.
На хълма бяха разположени красиви просторни помещения, където мебелите бяха покрити с чаршафи, за да не се прашат, дъските на дървения под бяха оцветени в различни шарки, плочите образуваха геометрични фигури в спокойни зелени и приглушени розови отсенки. Топлият огрански въздух се носеше безпрепятствено през всяко помещение, през което минавахме, повечето стени бяха сгъваеми. Но Пари не ни заведе в нито едно от тях.
Заведе ни до редица постройки, където щяхме да нощуваме.
— Тя иска да се срещне с всеки от вас поотделно, така че няма да стане бързо — предупреди ни той. — Тук е спокойно, затова се възползвайте от възможността и си отдъхнете.
— Кой ще я посети първи? — попитах аз.
— Разбира се, почитаната посестрима на оракула Сифа Кересет — и Пари кимна с глава към майката на Акос.
— За мен е чест — отвърна тя и двамата се отправиха нанякъде.
— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попитах Иса. — Доколкото разбирам, ти си живяла по-рано тук? Струва ми се, че знаеш за това място, колкото и Пари.
— Да, с него работехме тук, преди да ме пратят като посланик. — Тя премина на шотетски. — Страхувам се, че няма с какво да ви бъда от полза, но знайте, че оракулът е далеч по-мъдра, отколкото изглежда на пръв поглед, и щом иска да се срещне с всеки от вас поотделно, значи има да ви каже по нещо специално.
С малко забавяне Акос повтори на Киси това на тувхийски. Не бях виждала Киси такава — не точно изплашена, но напрегната, сякаш събираше силите си.
Не ми се случваше често да мисля за ориста ѝ, но сега си я спомних. Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож.
Къщичките, където Пари ни беше казал, че ще отседнем, бяха построени в кръг около градинка и всички стени бяха отворени, така че по всяко време се виждаше кой влиза или излиза. Сифа не се завърна от оракула, но Пари дойде да вземе Айджа, който все по-често ме оставяше с усещането, че пак се намирам в присъствието на Ризек.
Акос дойде при мен в градинката, след като се увери, че наоколо не хвърчат отровните бръмбари. Застана близо до мен, по-близо от обикновено.
— Какво мислиш, че ще каже оракулът? — попитах го аз.
Той въздъхна и аз усетих как въздухът раздвижи косата ми.
— И аз не знам. Вече съм се отказал да гадая какво ще ми кажат оракулите.
Засмях се.
— На бас се хващам, че ти е дошло до гуша от тях.
— Да.
Той пристъпи към мен, гърдите му се опряха в гърба ми, мушна нос в косите ми и го наклони надолу, тъй че в тила си почувствах диханието му. Нямаше да ми коства никакво усилие да се отместя. Той не ме държеше, всъщност не ме докосваше.
Но, небето да ми е на помощ, аз не исках да се отместя.
— До гуша ми е дошло от всичко. И непрекъснато е така.
Той пак въздъхна тежко.
— Но най-много ми тежи, че не съм до теб.
Отпуснах се, притиснах в него като в гореща стена целия си гръб. Той подпря ръцете си на хълбоците ми, пръстите му се плъзнаха под ризата ми точно толкова, колкото да притъпят болката ми. Ако щат, нека ни отровят проклетите бръмбари, помислих си аз и усетих целувка по врата, точно зад ухото.
Знаех, че с това ще си навлека повече болка. Ориста му не му позволяваше да ме избере, а дори да не беше така, подозирах, че дълбокият кладенец на мъката му няма да го остави да избира. Но ми беше втръснало да постъпвам правилно.
Без да бърза, той ме целуна там, където шията се среща с рамото ми, езикът му вкуси кожата ми, която навярно беше солена от потта. Вдигнах ръце и зарових пръсти в косата му, притиснах го в себе си, сетне извих врата си и устите ни се сблъскаха една с друга. Зъбите ни изтракаха и при друг случай двамата щяхме да се отдръпнем и да се разсмеем, но сега на никого не му беше до смях. Дръпнах го за косата, а той ме стисна за кръста тъй здраво, че ме заболя, но болката беше приятна.
След унищожението на странстващия кораб и рухването на илюзиите между нас се бях отдала на яростта. Сега се отдадох на копнежа си, увих се в него, ръцете ми жадно поглъщаха която част от тялото му свареха. Пожелай ме, молех се с всяко стискане. Избери ме. Пожелай ме.
Отдръпнах се назад, за да го огледам. Правата линия на носа му, поръсен с лунички. Кожата му имаше цвета на пясъчник, на пудрата, която хората си слагаха, за да не им лъщят лицата, на пликовете за писма, които майка ми употребяваше. Очите му ме гледаха настойчиво, цветът им беше като завихрила се над Воа буря и носеха същото предчувствие и страх, че мога да спра. Разбирах го. Аз също се страхувах от това. Затова пак се притиснах в него, преди да съм се отказала.