Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Подът на тунела се спусна стръмно надолу, аз се сринах от някакъв ръб и започнах да падам. Протегнах се, за да се хвана за нещо със свободната си ръка, но просто нямаше за какво. Под мен не се виждаше дъно. Добре. Бях очаквал нещо подобно и бях почти сигурен, че ще стане точно така. Люк изпъшка тихо, но не помръдна.
Падахме. Все по-надолу и по-надолу. Или шахтата, в която се бе превърнал тунелът, беше много дълбока, или падахме твърде бавно. Наоколо се бе възцарил непрогледен мрак. Високо над нас се чу бойният рев на Огнения ангел, последван от странно гъргорене. Фракир запулсира върху китката ми, но аз я успокоих, тъй като и сам знаех, че съм загазил.
Спомените ми започнаха да се проясняват… Моето посещение във Владението на Четирите Свята и измъкването оттам заедно с майката на Люк — Джасра. Нощната схватка с върколака. Странното посещение в имението Арбор заедно с Винта Бейл, която всъщност не беше истинската Винта… Вечерята в пристанищната кръчма… Обитателят, Сан Франциско, Кристалната пещера…
Над мен за пореден път отекна ревът на Огнения ангел. Сигурно скоро щяхме да се озовем на дъното и докато той разполагаше с крила, аз вероятно щях да се сгромолясам с цялата си тежест.
Погледнах нагоре. Нищо. Мракът под нас сякаш вече не беше чак толкова наситен, което можеше да означава, че се задава краят на безкрайното ни падане. И все пак беше твърде тъмно, за да използвам някоя от Картите.
Тогава осъзнах, че май вече се носим по въздуха, което означаваше, че приземяването няма да е чак толкова убийствено. Досетих се, че разполагам с едно доста удачно за подобни случаи заклинание, което значително щеше да намали скоростта на падане. Вече се замислях за ключовата му дума, когато съобразих, че то едва ли би ни помогнало особено, ако чудовището ни застигне, преди да сме достигнали до дъното.
Идеи, идеи…
Люк леко се размърда върху рамото ми. Искрено се надявах да не дойде в съзнание точно сега, тъй като нямах време да се занимавам със заклинания за приспиване, а позицията ми далеч не беше удобна, за да го тресна още веднъж.
Преминахме през малко по-светъл участък и за пръв път успях да различа стените на шахтата. Забелязах, че са покрити с надпис на непознат за мен език. Спомних си за един разказ на Джамейка Кинкейд, но за съжаление в него нямаше дори бегъл намек за това, което ме очакваше сега на дъното. Броени секунди по-късно успях да мярна под краката си малко светло петънце.
В този миг чух рева още веднъж. Погледнах нагоре и видях Огненият ангел да преминава през осветения пасаж. Близо до него се очертаваше друг смътен силует. Тогава различих познатото приглушено гъргорене. Джаберуоки също се бе насочил надолу, при това — с доста по-голяма скорост. Зачудих се какво ли го е накарало да ни последва. Не ми се наложи да се чудя още дълго, тъй като люспестият звяр атакува Огнения ангел, докато прелиташе край него. Шахтата се огласи от невероятна смесица от животински звуци.
Светлото петно под нас се разрастваше все повече. Люк се размърда, а аз отново погледнах нагоре, където двете чудовища се бяха вкопчили в мъртва хватка. Очите им проблясваха в мрака, нокти като кинжали свистяха във въздуха…
Междувременно до дъното на шахтата оставаше толкова малко, че беше по-добре да не рискувам с някое объркано или неподходящо заклинание.
— О-оох! — измрънка Люк и отново се размърда.
— Прав си — съгласих се аз. — Но по-добре си трай, става ли? На път сме да се разбием…
— … на пух и прах — невъзмутимо допълни Люк.
Той вдигна глава и забеляза гърчещите се чудовища над нас, после погледна надолу и установи, че падаме.
— Господи, с какво ли съм се дрогирал? — зачуди се гласно моят приятел.
— С нещо долнопробно — подхвърлих аз, колкото да върви разговорът, и тогава в главата ми светна огромен неонов надпис: „Точно така!“
Отворът се бе приближил значително, а скоростта ни ми се стори съвсем поносима за безаварийно кацане. Пак се подвоумих дали да не използвам едно заклинание, наречено „Дланта на Гиганта“, което щеше значително да омекоти приземяването ни, но едновременно с това и да го забави. Реших, че ще е по-добре да отнесем няколко синини и драскотини, отколкото да предизвикаме катастрофа по въздушния трафик.