Отпор [bg]

— Две минути, височина двеста и десет метра — чу се отпред, а сетне дойде глас, придружен от пращене, който обяви местоположението по радиовръзката.

Арчър стоеше до мен.

— Повечето хора ще изпитат остра болка и моментна парализа — продължи той. Кити се обърна отново към екрана. — ЕМИ ще убие незабавно всички луксианци, хибриди и основи в зоната на удара.

По дяволите.

Разбирах, че този удар е наложителен — трябваше да се предприемат някакви действия срещу инвазията на луксианците — но сестра ми беше някъде извън базата и аз се молех да е далеч от града. Там обаче със сигурност имаше невинни луксианци, хибриди и дори основи, а те нямаха никаква представа какво се задава на хоризонта.

— Ще има и невинни жертви — както луксианци, така и хора — рече генералът, сякаш прочел мислите ми. — Но трябва да ги пожертваме, за да спасим мнозинството.

Обърнах се към екрана, а той примигна за секунда, сетне потъмня. Картината отново бе увеличена, така че различавах движението по земята.

— Но това не е всичко — тихо изрече Арчър. — Първоначално ЕМИ е било замислено с друга цел.

Генералът кимна.

— Отначало това е било оръжие за масово разрушение, което да ограничи загубата на човешки живот. ЕМИ унищожава всички електронни устройства и източници на електрическа енергия.

Мамка му.

Само това бях способен да си помисля.

— Значи всичко — прошепна Кити. — Абсолютно всичко в града — телефони, автомобили, болници, комуникации — всичко.

— Една минута, височина сто и двадесет метра.

— Бомбата буквално ще запрати Лос Анджелис в мрака на Средновековието. — Арчър се взираше напрегнато в големия екран. — На път сте да станете свидетели на исторически момент, който никога няма да бъде пренаписан.

— Не пускайте бомбата — обадих се аз.

Кити клатеше глава.

— Не бива. Има хора, които се нуждаят от електричество, невинни хора, които ще умрат. Не можете…

— Вече е твърде късно — сопна се Нанси, а черните й очи засвяткаха. — Това е единствената ни възможност да ги спрем. За да има утре, в което човешкият род ще живее в сигурност.

Отворих уста, но прекъснатата радиовръзка се възобнови и гласът започна да отброява двайсетте секунди на обратно. Ударът вече не можеше да бъде спрян. Пускането на бомбата бе в ход пред очите ни.

Приближих се до Кити, взрян в екрана, колите по магистралата се опитваха да напуснат града. В тях може би имаше луксианци — и добри, и лоши. Или пък хора със сърдечни проблеми. Някъде върху екрана имаше болници, за чиито пациенти това бе последният миг от живота им.

Тогава пуснаха бомбата.

Кити затисна уста с ръка, а в това време картината на екрана подскочи от ослепителната светлина за миг-два, след което се нормализира. Всичко изглеждаше както преди секунди, само че колите по магистралата бяха спрели. Впрочем всичко беше застинало и…