Екскурзия в Тиндари [bg]

— Комисерийо, със скенера, който имам, със сигурност, ама сигурно, той няма да успее. Трябва да я занеса на моя доверен приятел.

— Колко време ще ти отнеме?

— Не повече от час-два, комисерийо.

— Върни се колкото е възможно по-бързо. Кой ще те замести в телефонната централа?

— Галуцо. Ах, комисерийо, трябваше да ви кажа, че господин сиракът ви чака от ранни зори, иска да ви говори.

— Кой е този сирак?

— Грифо се казва, онзи, на когото са убили таткото и майката. Тоя, който казва, че не разбира какво говоря.

Давиде Грифо беше целият в черно, в строг траур. Разрошен, с ужасно смачкани дрехи и изражение на съсипан човек. Монталбано му подаде ръка и го покани да седне.

— За официалното разпознаване ли ви извикаха?

— За съжаление, да. Пристигнах в Монтелуза вчера в късния следобед. Заведоха ме да ги видя. След това… след това се върнах в хотела, хвърлих се на леглото, така както си бях, защото, се чувствах зле.

— Разбирам.

— Има ли нещо ново, комисарю?

— Все още нищо.

Погледнаха се в очите, и двамата обезсърчени.

— Знаете ли… — започна Давиде Грифо. — Очаквам с безпокойство да хванете убийците, но не е от желание за отмъщение. Бих искал само да разбера защо са го направили.

Беше искрен, дори и той не знаеше за онази, която Монталбано наричаше тайната болест на родителите му.

— Защо ли са го направили? — попита отново Давиде Грифо. — За да откраднат портфейла на татко или дамската чанта на мама?

— Какво? — каза комисарят.

— Не го ли знаехте?

— Че са отмъкнали портфейла и чантата ли? Не. Бях сигурен, че ще намерят чантата под тялото на госпожата. И не съм поглеждал в джобовете на баща ви. Впрочем нито чантата, нито портфейлът щяха да са от значение.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Онези, които са убили родителите ви, щяха да подхвърлят портфейла и чантата, за да бъдат евентуално намерени, но както се следва — почистени от всичко, което може да ни насочи по следите им.

Давиде Грифо се отнесе в някакъв свой спомен.

— Мама никога не се разделяше с чантата си, понякога я вземах на подбив за това. Питах я какви съкровища къта в нея. — Връхлетя го изневиделица вълна от мъка и от дълбочината на гърдите му излезе нещо като ридание. — Извинете ме, но ми върнаха личните им вещи, дрехите, дребната сума, която баща ми е имал в джоба си, брачните халки, ключовете от вкъщи… И така, дойдох да се срещна с вас, за да ви помоля за разрешение… всъщност дали ще мога да отида в апартамента и да започна да правя инвентаризация…

— Какво мислите да правите с жилището? Собствено ли е било?

— Да, бяха го купили с големи лишения. Когато му дойде времето, ще го продадем. Нямам вече причини да се връщам във Вигата.