Младите лъвове [bg]

— Не — отвърна Майкъл. — Ще замина с влака в пет часа.

— Само, моля те, не се дръж като светец — рече Лора. — И аз нещичко за тебе. Като си помисля за писмата, в които се оплакваш, че си бил толкова самотен в Ню Йорк!… Всъщност ти не си скучал никак. Да знаеш колко противно ми беше да се връщам и да долавям съжалителни погледи на всички тия жени! А за кога си уреди среща с мис Фримантл? Във вторник на обед? Може би трябва да отида да й кажа, че си променил плановете си и ще бъдеш в състояние да я видиш още утре? — Лора говореше пискливо и бързо, а тънките й младежки черти бяха разкривени от страдание и гняв.

— Достатъчно! — рече Майкъл, чувствайки се виновен и отчаян. — Не желая повече да те слушам.

— Някакви други въпроси? — изкрещя Лора. — Някои други мъже, за които искаш да ме питаш? Някои други подозрителни лица? Не желаеш ли да ти направя подробен списък на всички?

Внезапно тя заплака и се свлече на кушетката. „Прекалено грациозно — помисли хладно Майкъл, — като начинаеща артистка.“ Разтърсвана от ридания, Лора зарови глава във възглавницата. Изглеждаше съвсем разстроена и изтощена — легнала така, с разплакани очи и разпиляна като ветрило хубава коса, прилична на безпомощно момиченце в празничен тоалет. Той изпита огромно желание да се приближи до нея, да я прегърне и да й каже нежно; „Хайде, недей така, детето ми!“

Обаче се сдържа, обърна се и излезе. Гостите се бяха отдалечили деликатно към дъното на градината и сега стояха неловко и смутено в група. Разноцветните им дрехи се открояваха като ярки петна на тъмния фон на зеленината. Той се приближи към тях, потривайки с опакото на ръката си малката раничка над окото.

— Бадминтонът се отменя за днес — обяви Майкъл. — Предполагам, че най-добре ще бъде да си отидете. Градинската забава през този летен сезон в Пенсилвания не можа да пожъне успех.

— Ние и без това се канехме да си тръгнем — сухо забеляза Джонсън.

Майкъл не се ръкува с никого. Стоеше така, неподвижен, загледан пред себе си, докато гостите минаваха един след друг край него като неясни силуети. Мис Фримантл го погледна бегло, сведе бързо очи към земята и също се отдалечи. Той не я заговори. След малко чу как вратата се затвори зад последния гост.

Застанал върху яркозелената трева, Майкъл почувства, че раничката над окото му започва да засъхва под лъчите на слънцето. Враните в клоните над главата му закрещяха отново с пронизителния си глас и той изпита внезапна ненавист към тях. Отиде до оградата, избра внимателно, няколко гладки тежки камъка и се загледа в дървото. На един клон сред листака откри три врани и като отстъпи малко, със силен замах запрати камък, който полетя, свистейки, нагоре. После, ожесточено и бързо, хвърли втори, трети и птиците отлетяха от дървото с тревожен крясък. Обхванат от ярост, Майкъл запокити след тях още един камък. Враните изчезнаха в гората и в сънливата огряна от лъчите на лятното следобедно слънце градина настъпи тишина.