Артур и минимоите
- Автор: Бессон Люк
- Серия: Arthur #1
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Слънце»
- ISBN: 978-954-742-105-9
- Переводчик: Добринка Савова-Габровска
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Артур и минимоите». Краткое содержание книги:
Артур е точно такъв. Решен на всичко, за да открие дядо си, той тръгва на чудно и опасно пътешествие в страната на малките същества минимои и става един от тях. В това приключение Артур ще срещне добри приятели, ще търси скрито съкровище, ще влезе в битка с воини, яздещи комари, ще пътува в орехова черупка и ще спечели сърцето на красива принцеса…
Куломасаят изпъва ръка, за да държи момчето на разстояние.
— Е, кротко, мърморко!… Ами ако и моето ножче е като твоето?
— Това си е моето! Сигурен съм! Ще го разпозная сред хиляди други. Дай си ми го! — настоява Бетамеш.
Един сеид се приближава към тях с решителна крачка. Личи си, че е с по-висок чин.
— Проблем ли има? — пита военният, надут като ефрейтор.
— Не, всичко е наред — отвръща убедително куломасаят, станал мек като памук.
— Не, нищо не е наред! — възразява Бетамеш. — Той ми открадна ножчето!
Крадецът започва да се хили, сякаш си разправят шеги.
— Това хлапе ни разиграва. Оставете ме да ви обясня, капитане.
Куломасаят като фокусник измъква две пури.
— Малко да попушите? — предлага хитрецът.
Сеидът се колебае, но не издържа дълго, повдига забралото на шлема и открива лицето си. За първи път може да се види лицето на един сеид, обикновено винаги закрито от каската. И веднага си казваш, че е по-добре никога да не си го виждал! Главата на сеида е гола, без нищо. Няма коса, няма вежди, няма уши, няма устни. Лицето е почти кръгло и съвсем гладко, като заоблен от вековете камък. Един камък, изпъстрен с петна, прояден от болести. В червените очички почти няма живот, като очи, които са видели много воини. С две думи — да не го погледнеш!
Сеидът грабва пурата и я пъхва в устата си. Куломасаят му пали огънче с жест на умел професионалист. Сеидът поема дълбоко дима, после се ухилва така, че тръпки те побиват.
Бетамеш е разтревожен. Нещата няма да се завъртят в негова полза.
През това време Макс е успял да скъси разстоянието с няколко сантиметра и да се притисне до Селения.
— Е, какво ще кажете за моето предложение? — пита шефът, търсещ начин да доведе нещата докрай.
— Предложението ви е приятно, но женитбата е нещо важно. Не може да се взема решение ей така, без да се мисли — отвръща Селения, сякаш си играе на котка с мишка.
— Тъкмо затова ви предлагам да пробвате. Един сеанс за сметка на заведението. Ще видите: щом опитате, ще ви хареса.
Селения тихичко се изсмива — такова самочувствие я забавлява.
Тя хвърля съучастнически поглед към Артур, но нейният спътник вече не я гледа. Той е забил нос в договора, който има намерение да подпише. Сеидът вербуван му подава писалката си. Артур гледа чашата в едната си ръка и пурата в другата. Решава да започне от чашата и изпива огненото питие, без дори да мигне. Оставя чашата и със свободната си ръка грабва писалката. За по-лесно и по-бързо сеидът услужливо пъхва договора току под перото. Артур се готви да подпише, но ръката на Селения го спира.
— Извинете, но… бих искала да танцувам с него за последен път, преди да поеме друг ангажимент, освен към мен.
На сеида никак не му харесва такъв развой на събитията, но Селения завежда Артур на дансинга и се сгушва в прегръдката му.
— Много мило, че ми подаряваш този танц — казва й Артур, глупаво усмихнат.
— Даваш ли си сметка какво щеше да подпишеш? — Пита Селения, по-ядосана от когато и да било.
— Не, не съвсем. Но какво значение има? — отвръща Артур, замаян от алкохола.
— Така ли мислиш да ме привлечеш? Смяташ ли, че ще се омъжа за човек, който пие, пуши и танцува като дърво?
На Артур му трябват няколко секунди, докато проумее казаното. Той се поизпъва и прави опит да стъпи здраво на краката си, които никак не го слушат. Селения се усмихва, като вижда с какви нечовешки усилия приятелят й се бори с влиянието на алкохола.
— Така е по-добре — заключава тя.
Ийзилоу гледа двойката отдалеч.
— Ще се оставиш да те мине това джудже, така ли? — пита той Макс, който ги наблюдава.
— Малко конкуренция никому не е навредила отвръща Макс усмихнато, без да е разтревожен.
На Артур малко му просветва. Танцът става по-задушевен. Той се решава да попита:
— Ти мислиш ли, че… мога да се надявам… въпреки разликата в годините?
Селения започва да се смее с глас.
— У нас годините се броят според цъфтежа на царското цвете «селения». Нарекли са ме на него.
— Така ли? Ами тогава… Аз на колко съм години?
— Почти на хиляда, като мен — отвръща принцесата. Явно й е страшно забавно.
Артур изпъчва гърди, горд, че изведнъж е станал пълнолетен. Иска му се да зададе хиляди въпроси.
— А преди… била ли си момиченце като мен? Искам да кажа, че аз съм момче, а ти… била ли си момиче като другите, от моята махала?
— Не. Родена съм такава, каквато съм — малко объркана от въпроса отвръща Селения. — И никога не съм била отвъд Седемте земи.
В гласа й се долавят нотки на съжаление, но тя сигурно никога пред никого няма да го признае.