Времето на дъжда

Виктор си облиза устните и посегна за бутилката. Положил глава на покривката, доктор Р. Квадрига дрезгаво мрънкаше: „Нищо не искам. Скрийте ме. Да ме оставят на мира…“ Голем загрижено отстраняваше от масата парчетата стъкло. Бол-Кунац каза:

— Господин Голем, моля да ме извините. Имате писмо.

Той сложи пред Голем един плик и отново си погледна часовника. После рече:

— Добър ден, господин Банев.

— Добър ден — отвърна Виктор и си наля коняк.

Голем внимателно четеше писмото. Зад бара Теди шумно се секнеше в голяма карирана носна кърпа.

— Я ми кажи, Бол-Кунац — рече Виктор, — ти видя ли тогава кой ме удари?

— Не — отвърна Бол-Кунац, като го погледна право в очите.

— Как така — не? — намръщи се Виктор.

— Той стоеше с гръб към мен — обясни Бол-Кунац.

— Ти си го познал — каза Виктор. — Кой беше?

Голем изломоти нещо. Виктор бързо се озърна и го погледна. Без да обръща внимание на никого, Голем замислено късаше писмото на дребни парчета. После ги пъхна в джоба си.

— Грешите — каза Бол-Кунац. — Не го познавам.

— Банев — промърмори Р. Квадрига. — Моля те… Не мога да стоя там самичък… Ела с мен… Много е зловещо…

Голем се надигна, порови с пръсти в джоба на жилетката си, после извика:

— Теди! Пишете днешното на сметката ми… и включете четирите чаши, които счупих… Е, аз тръгвам — каза той на Виктор. — Помислете си и вземете разумно решение. Може би най-добре за вас ще бъде да заминете.