Стоманения плъх

— Благодаря ви за предложението, сър — любезно отвърна Офицера. — Но мисля, че ще си го задържа.

Знаех какво прави и се надявах, че съм готов за това. Тук нямаше много пространство за движение, а този главорез беше два пъти по-едър от мен. Имах време само за един удар, не повече и той трябваше да е достатъчен.

Онзи яростно изрева и започна да се катери по сандъците. Ужасените роби се дръпнаха от пътя му. Аз също и той ме подмина, без да ми обръща внимание. Чудесно. Тъкмо протягаше ръка към Офицера, когато го ударих по тила с вплетени една в друга ръце. В следващия миг той се стовари върху сандъка.

Обърнах се към робите, които мълчаливо наблюдаваха сцената с разширени очи.

— Току-що получихте нов тикач — казах им аз и те бързо закимаха в знак на съгласие. Посочих към най-близкия от тях. — Как е името ми?

— Тикача — мигновено отвърна той. — Само не се обръщай с гръб към онзи, когато дойде в съзнание.

— Ще ми помогнеш ли?

Усмивката му оголи почернелите му изпочупени зъби.

— Няма да ти помагам в побоищата. Но ще те предупреждавам, ако не ни биеш като него.

— Никакъв бой. Всички ли ще ми помагате?

Всички кимнаха.

— Добре. В такъв случай първата ви задача е да изхвърлите стария тикач от каруцата. Не искам да съм прекалено близо до него, когато се свести.

Те ентусиазирано изпълниха заповедта и по своя инициатива добавиха по някой и друг ритник.

— Благодаря ти, Джеймс. Оценявам помощта ти — рече Офицера. — Според мен рано или късно ще трябва да се биеш с него, а пък аз ще отвличам вниманието му. Ето, че издигането ни в това общество вече започна. Ти премина най-ниската робска категория. Какво е това?

Погледнах в посоката, в която сочеше, и очите ми изхвръкнаха от орбитите си точно като неговите. Някаква машина, поне това беше очевидно. Тя бавно напредваше към нас, като тракаше, дрънчеше и изпускаше пара. Шофьорът направи обратен завой пред каруцата, а помощникът му скочи на земята и я закачи за машината. Последва разтърсване и ние бавно потеглихме напред.

— Гледай внимателно, Джим, и запомни — рече той. — Виждаш нещо от зората на техниката, вече отдавна забравено и изчезнало. Този земеход се движи с пара. Това си е жив парен двигател. Знаеш ли, започвам да мисля, че тук ми харесва.

Не бях очарован от древната машинария, за разлика от него. Мислите ми се въртяха главно около изхвърления главорез и онова, което щеше да се случи, щом дойдеше да ме потърси. Трябваше да науча повече неща за основните правила — при това бързо. Върнах се при другите роби, но преди да успея да започна разговор, пресякохме някакъв мост и влязохме през отворената порта във висока стена. Шофьорът на парната ни колесница спря и извика.

— Разтоварете всичко тук.

В новата си самоличност на Тикач аз надзиравах другите, но почти не им помагах. Последният сандък тъкмо бе оставен на земята, когато един от робите ми ме извика.

— Идва! Минава през портата зад теб!