Диво сърце

Бялото крило не беше единственото индианско име, което той спомена; имаше и един индианец, когото на няколко пъти нарече „приятел“. Като че ли защитаваше за нещо индианеца пред „старчето“. Къртни си спомни, че Чандос така и не й беше отговорил дали има примес на индианска кръв или не.

Преди не се беше замисляла, но сега това й се струваше възможно. Странният език, който понякога използваше, можеше да е някой индиански диалект.

За нейна изненада това не я разтревожи. Индианец или не — какво значение имаше, Чандос си беше Чандос.

Когато розовите отблясъци на зората възвестиха настъпването на новия ден, Къртни започна сериозно да се съмнява дали въобще ще се оправи. Беше напълно изтощена. Не знаеше как да му помогне. Раната беше в същото състояние, както и предишната нощ, и отокът едва видимо беше спаднал. Все още имаше температура и изглежда го болеше още по-силно, въпреки че той едва-едва пропъшкваше и се извиваше в леки конвулсии — явно силите му бяха на изчерпване.

— О, Господи, да й счупи ръцете, за да не може да се съпротивлява… Проклето копеле… беше още дете. Мъртви, всичките са мъртви — бълнуванията му бяха преминали в шепот, като че ли едва имаше сили да говори. — Разчупи леда… момиче с очи на котка.

Тя седна и впери поглед в него — за първи път я споменаваше.

— Чандос?

— Не забравяй… не и моята жена.

Той едва поемаше дъх и това ужасяваше Къртни повече от всичко. Девойката го разтърси и когато той не се събуди, тя се разрида.

— Моля те, Чандос!

— Проклета девственица… това не е хубаво.

Къртни не искаше да слуша повече какво си мислеше за нея. Не можеше да го понесе. Но това, което вече беше казал, я нарани дълбоко и тя намери утеха в гнева си.

— Събуди се, проклетнико, за да можеш да ме чуеш! Мразя те и ще ти го кажа веднага щом дойдеш на себе си! Ти си жесток и безсърдечен и сега се чудя защо цяла нощ се мъчих да те спася. Събуди се!

Къртни започна да го удря по гърба, но след малко се дръпна и се тръшна на земята — беше ужасена и шокирана. Та той беше в безсъзнание, а тя го удряше!

— О, за Бога, Чандос, извинявай! — проплака тя, като разтриваше мястото, където го беше ударила. — Моля те, не умирай. Няма вече да ти се карам, колкото и противно да се държиш. И… и ако се оправиш, обещавам, че никога повече няма да те пожелая отново.

— Лъжкиня!

Къртни едва не се задави. Очите му все още бяха затворени.

— Отвратителен си! — каза тя през зъби и се изправи.

Чандос бавно се обърна по гръб и я погледна.

— Защо? — тихо попита той.

— Защо ли? Знаеш защо! — сопна се тя и след това съвсем не на място изтърси: — А и вече не съм проклета девственица, нали?

— Да не би да съм казал, че си?

— Само преди около пет минути.