Нерви

— Не!

В същия миг вече усещах, че потъвам в нещо непознато, че всичко в мен и около мен е една вулканична, замайваща тръпка, която ме лишава от способността да разсъждавам. Изгубих чувство за време, за място и въобще за всичко, което носи някакво конкретно значение. Неда бушуваше над мен като опустошителен ураган, като яростен метеоритен дъжд, който преобръща океана до дъно, люшкайки света в апокалиптичния задъхан ритъм на лудостта, която ни бе обзела и която ми откри магията на онова най-човешко тайнство, наричано понякога от глупост или от незнание божествено.

Тайнството така ми хареса, че с Неда не излязохме на улицата цели три дни, което ще рече — докато не свършиха хранителните ми запаси. Като човек, прекарал цял живот на храна от казан, в последно време ме бе обхванала манията да си готвя сам, това очевидно също бе една от неизбежните реакции на моята все по-необратимо осъзнаваща и индивидуализираща се личност. Освен необходимите съдове, които си бях накупил още в самото начало на новия си живот, аз се бях снабдил и с една готварска книга, с която все по-често и все по-успешно общувах. Като една прилежна домакиня почти винаги, когато се прибирах, аз се отбивах в магазина за хранителни стоки и отнасях нещо към къщи. В мензата на академията се хранех само когато се случеше да имаме лекции и упражнения цял ден или пък трябваше да остана в библиотеката на факултета. Сега пред Неда разгърнах кулинарните си възможности с удесеторено вдъхновение, съжалявайки само, че не знаех предварително, за да накупя провизии за още по-страшни лакомства, които се бях научил да правя. Изкупих от моите съседи, които вече ме гледаха с някаква смесица от възхищение, завист и съжаление, всичкия алкохол, който им бе останал от Нова година, и така, с малки паузи, колкото да се нахраним и да поспим малко, продължихме тайнството на нонстоп чак до трети януари.