Чочарка

— Ако той не вярва в Христа, защо се занимава с него?

Розета каза това малко раздразнена, но не с враждебност в гласа, защото Микеле й беше симпатичен, въпреки че и тя като всички хора там горе не го разбираше истински.

В отговор на Париде Микеле се задоволи да каже, като се усмихна:

— Ти напълно ли си сигурен? — след което съобщи, че ще прочете притчата за Лазар, като добави: — Спомняте ли си я?

Ние всички бяхме слушали да се разказва за тоя Лазар, но въпросът на Микеле ни накара да усетим, че не знаем точно кой е бил и какво е вършил. Може би Розета знаеше, но и този път не проговори.

— Виждате ли? — каза със спокоен и самоуверен тон Микеле. — Казахте, че познавате живота на Христос, а не знаете дори кой е Лазар… нещо повече, този епизод, както и много други, са изобразени в църквите, пък дори и в църквата на Фонди.

Считайки, че в тези думи на Микеле има упрек, който се отнася до него, Париде каза:

— А ти знаеш ли, че за да отиде човек на църква долу, в равнината, трябва да загуби цял ден?… Ние трябва да работим и не можем да губим времето си, па било то, за да отидем на църква.

Микеле не отвърна нищо и продължи да чете.

Уверена съм, че на всеки, който прочете тези мои спомени, му е известна притчата за Лазар и аз няма да я предавам, още повече, че Микеле я прочете, без да добави никакви пояснения към нея. Що се отнася до ония, които не я знаят, то те могат да я прочетат от Евангелието. Само ще отбележа, че колкото по-нататък четеше Микеле, толкова повече лицата на заобикалящите го селяни изразяваха ако не скука, то поне безразличие и разочарование. Те очевидно бяха очаквали да чуят някоя хубава любовна история, а Микеле им четеше историята на едно чудо, на което те, доколкото разбирах, не вярваха, както всъщност и самият Микеле не вярваше. Разликата обаче между Микеле и тях бе тази, че докато те скучаеха, и то толкова, че две от жените започнаха да си бъбрят помежду си, като се смееха тихо, а третата се прозяваше непрекъснато, а и самият Париде, който от всички изглеждаше, че най-много внимава, беше се прегърнал на две напред и стоеше със съвършено безчувствен израз на лицето — разликата, казвам, беше тази, че Микеле, колкото повече четеше, толкова повече се вълнуваше от това чудо, в което не вярваше. А когато достигна до изречението: «… и Христос каза: „Аз съм възкресението и животът“», Микеле прекъсна за миг и всички видяхме, че замълча, защото плачеше и не можеше да продължи. Разбрах, че плаче от онова, което беше прочел, което, както по-късно разбрахме, той по своеобразен начин отнасял до нашето настоящо положение.