Тринайсетата приказка

— Не съвсем.

— Неразбирателство — намръщи се той.

Поклатих глава.

— Още по-лошо? — беше объркан, слисан, изумен. Гледаше глупаво. Търсеше какъв би могъл да бъде проблемът в небето, в гората и накрая в моите очи.

— Тайни — казах му.

— Тайни! — очите му се разшириха и станаха като идеални кръгчета. Объркан, Аурелиус поклати глава в опит да проумее онова, което казвам. — Простете ми — предаде се накрая той. — Не знам как да помогна. Знам толкова малко за семействата. Съжалявам за тайните. Сигурен съм, че имате право да се чувствате така.

Съчувствието изпълни и стопли очите ми и той ми подаде една идеално сгъната бяла носна кърпичка.

— Съжалявам — казах. — Това трябва да е посттравматичен шок.

— Очаквах го.

Докато бършех очите си, той гледаше встрани, към парка. Небето бавно притъмняваше. Като проследих погледа му, зърнах проблясък на бяло: бледата козина на един елен, който скочи леко под прикритието на дърветата.

— Помислих си, че сте дух. Когато почувствах, че дръжката на вратата се върти. Или скелет.

— Скелет! Аз — скелет! — великанът изтри смеха от очите си и продължи: — Тук живее дух, знаете ли? Поне така казват хората.

Знам — почти щях да му отговоря. Видях я. Но той, разбира се, не говореше за моя дух.

— Виждал ли сте духове?

— Не — въздъхна той. — Дори и сянката на дух не съм виждал.

Поседяхме в мълчание минута, всеки от нас мислеше за своите собствени духове.

— Става хладно — отбелязах.

— Кракът ви по-добре ли е?

— Така мисля — плъзнах се по гърба на котката и се опитах да стъпя с цялата си тежест на него. — Да. Много по-добре.

— Чудесно.

Гласовете ни бяха като тих шепот в отслабващата светлина.

— Коя по-точно е госпожа Лав?

— Жената, която ме е прибрала и отгледала. Тя ми е дала нейното име. Тя ми даде и книжката си с рецепти. Всъщност тя ми даде всичко.

Кимнах. После взех фотоапарата си.

— Мисля, че трябва да си вървя. Ще опитам да направя няколко снимки на църквата, преди светлината съвсем да изчезне. Благодаря ви много за чая.

— Отне ми само няколко минути. Радвам се, че се запознахме, Маргарет. Ще дойдете ли пак?

— Вие всъщност не живеете тук, нали? — попитах с известна доза съмнение.

Той се разсмя. Смехът му беше тъмен и изпълнен със сладост, също като кейка.

— Пази Боже, не. Имам къща ей там — той посочи с ръка към гората. — Просто идвам тук следобед. За да… ами, да речем, за размишления.

— Скоро щели да я съборят. Предполагам, че знаете това?

— Знам — той погали котката, разсеяно, нежно. — Какъв срам, нали? Това място ще ми липсва. В действителност си помислих, че сте една от тях, когато ви чух. Инспектор или нещо такова. Но се оказа, че не сте.

— Не, не съм инспектор. Пиша книга за един човек, който някога е живял тук.

— Момичетата Ейнджълфийлд?

— Да.

Аурелиус кимна замислено.

— Те бяха близначки, нали знаете? Представете си само! За миг очите му се отнесоха някъде много далеч.