Документът Катей (Книга 2)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Документът Катей (Книга 2)». Краткое содержание книги:
Във всеки случай една разходка по парижките улици беше напълно достатъчна, за да се разбере как трябва да се обличат хората. Дори възрастните дами бяха шик. Не само в облеклото, но и в прическите и грима. Това страшно ги подмладяваше, човек често не можеше да направи разлика между жени на шестдесет и на четиридесет години. Още една от уникалните черти на този вечен град. Неговите жители запазваха младостта на духа си, независимо от побелелите коси. Несъмнено биха се изсмели на това, което в Америка наричат достойнството на възрастта.
Лилиан се отпусна на една пейка и отправи поглед към играещите деца. Те бяха страшно разгорещени, сякаш от победата зависеше цялото им бъдеще.
Животът е игра, беше казал някога Филип. Това беше още в началото на връзката им, в далечното Токио. Лилиан не можеше да разбере какво се крие зад тези думи, отказът му да се поясни само засили чувството й на безсилие пред собственото й невежество. Естествено, днес всичко й беше ясно. Още помнеше как отговорът на загадъчните му слова пасна съвсем точно на собствените й виждания.
Винаги беше вярвала, че превъплъщава само половината на една завършена личност, а другата половина принадлежи на човека, в когото ще се влюби. Но бракът с Филип не оправда очакванията й в това отношение, тя се почувства някак стегната в своята половина, ограничена и безсилна. Състояние, за което дори не беше подозирала. Като съпруга на Филип тя ясно видя границите на света, в който беше принудена да живее. И му беше благодарна за това.
По отношение обаче на самия Филип нещата бяха по-сложни, много обстоятелства трябваше да бъдат отчетени. Това й стана ясно по време на тяхното първо и единствено пътуване до Париж, осъществено, разбира се, по нейно настояване. Нежеланието на Филип да посети Стария свят беше като тежка котва, която теглеше и двамата към дъното. Неговите представи за пътешествие се изчерпваха с двуседмична обиколка на страни като Бирма или Хиндукуш.
Последната си вечер в най-романтичния град на света прекараха в ресторанта на луксозен туристически кораб, които Филип, за голямо учудване на оберкелнера, нарече „барка“.
Тя говореше френски свободно и почти без акцент, докато той изпитваше известни трудности. (Ако обаче бяха заминали за Бирма или Хиндукуш, Филип несъмнено щеше да се справи с всяко от тамошните наречия.) Това го направи нервен, всъщност по-нервен, тъй като вече съжаляваше, че беше отстъпил пред настояванията й да заминат за Париж. Според него никъде в Европа нямало и следа от цивилизация, европейците дори нямали представа какво означава този термин. Особено пък французите, които проявявали пълна безпомощност при среща с действително цивилизованите хора. Каквито в неговите очи бяха например японците.
„Може би французите просто не искат да признаят съществуването на цивилизованост у други народ“ беше му казала Лилиан в отчаян опит да спаси нещо от провалената ваканция, а и да го успокои.
Но се получи обратното. Почервенял като рак, Филип отвърна, че французите се мислят за богоизбрани и нищо не е в състояние да ги освободи от тази глупост. Затова той не желае да дискутира повече този въпрос.
След настъпилото тежко мълчание Филип скочи на крака и напусна масата. Лилиан остана сама, очите й тъжно следяха бреговете на Сена, които бавно се плъзгаха от двете страни на корабчето. Когато в далечината се очерта внушителната грамада на Нотр Дам тя стана и отиде да го потърси.
— Приличаш на мъртвец — отбеляза Илайн. — Не можа ли да дремнеш в самолета?
Майкъл с мъка си пробиваше път с взетия под наем нисан сред оживеното улично движение.
— Не — отвърна той. — Непрекъснато мислех за Одри. Така и не разбрах как онзи мръсник Уде е успял да я качи на частния ДС-9 и как проклетият самолет е излетял без разрешението на кулата!
В Токио наближаваше полунощ, но движението продължаваше да е все така оживено. Господи, има ли поне един час в денонощието, когато човек може да се прибере без задръствания от летище Нарита, въздъхна в себе си Майкъл.
Илайн не сваляше поглед от лицето му.
— Как се чувстваш?
— Нормално — промърмори той и размърда тялото си в ограниченото пространство на предпазния колан. В огледалцето се мярна дебело бинтованият му нос, той направи гримаса и с въздишка добави: — Имал съм обаче и по-добри моменти… — Джонас също не излизаше от съзнанието му, не можеше да забрави отчаяните нотки в гласа му при последния разговор. Сякаш беше болен. Майкъл не помнеше чичо Сами да е бил болен дори един ден в живота си. И именно това го караше да изпитва страх.