Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Какво харесваш в мен?
Той се засмя, а тя се запита ужасена какво я е накарало да го каже. Той отговори:
— Ето какво харесвам в теб — и посочи блещукащите релси на гарата на Тагарт в далечината.
— Те не са мои — разочаровано каза тя.
— Харесва ми това, че ще бъдат.
Тя се усмихна, признавайки победата му — да не скрие, че е очарован. Не знаеше защо я гледа толкова странно, но чувстваше, че беше видял някаква връзка, която тя не можеше да схване, между тялото й и нещо вътре в нея, което щеше да й даде силата да управлява тези линии някой ден.
Той каза изведнъж:
— Нека да видим дали можем да видим Ню Йорк — и я дръпна за ръката до ръба на скалата. Тя си помисли, че не е забелязал как е извил ръката й по особен начин, държейки я плътно до себе си — това я караше да стои, притисната към него, и да чувства топлината на слънцето по кожата на краката му, опрени до нейните. Гледаха в далечината, но видяха единствено облак светлина.
Когато Франсиско си тръгна това лято, тя си помисли, че заминаването му е като прекосяване на граница, с която свършва детството — тази есен той трябваше да отиде в колеж. След това беше неин ред. Чувстваше силно нетърпение, съчетано с вълнение и страх, сякаш той се беше натъкнал на непозната опасност. Беше като един миг преди години, когато за пръв път го беше видяла да се гмурка от една скала в река Хъдсън, беше го видяла да изчезва под черната повърхност на водата и беше стояла там, знаейки, че той ще се появи след миг и че след това ще бъде неин ред да го последва.
Тя отблъсна страха, за Франсиско опасностите бяха просто възможност за още едно блестящо постижение, нямаше битки, които можеше да изгуби, нямаше врагове, които можеха да го победят. И тогава си помисли за една забележка, която беше чула няколко години преди това. Беше странна забележка — и беше странно, че думите бяха останали в съзнанието й, въпреки че навремето ги беше сметнала за безсмислени. Човекът, който беше казал това, беше възрастен професор по математика, приятел на баща й, който дойде в къщата им в провинцията само веднъж. Тя харесваше лицето му и още виждаше особената тъга в очите му, когато една вечер каза на баща й, докато седяха на терасата сред гаснещата светлина, сочейки фигурата на Франсиско в градината:
— Това момче е ранимо. Има твърде голяма способност да се радва. Какво ще прави с нея в свят, където има толкова малко поводи за радост?
Франсиско отиде в страхотно американско училище, което баща му отдавна беше избрал за него. Това беше най-изтъкнатото учебно заведение, останало в света — Кливлъндският университет „Патрик Хенри“.
Той не дойде да я посети в Ню Йорк тази зима, макар и да беше само на една нощ път. Не си пишеха, никога не бяха го правили. Но тя знаеше, че ще дойде отново в провинцията за един месец през лятото.
Тази зима на няколко пъти тя чувстваше неопределено притеснение — думите на професора непрекъснато се връщаха в съзнанието й, като предупреждение, което не можеше да обясни. Тя ги отпъждаше. Когато си мислеше за Франсиско, чувстваше непоклатима увереност, че ще има още един месец като аванс срещу бъдещето, като доказателство, че света, който виждаше пред себе си, е реален, въпреки че не беше светът на останалите.
— Здрасти, Плужек!
— Здрасти, Фриско!
Докато стоеше на склона на хълма, в първия момент, в който го видя отново, тя изведнъж разбра какво общо имаха те двамата срещу всички останали. Беше само моментна пауза, усети памучната си пола, плющяща от вятъра в коленете й, усещаше слънцето върху клепачите си, и надигащата се вълна на такова огромно облекчение, че тя заби крака в тревата със сандалите си, защото си помисли, че ще се издигне, безтегловна, и ще полети с вятъра.
Беше внезапно чувство на свобода и безопасност — защото разбра, че не знае нищо за живота му, никога не беше знаела и нямаше нужда да знае. Светът на промените — на семействата, обедите, училищата, хората, безцелните хора, които носеха товара на някаква неизвестна вина — не беше техен, не можеше да го промени, нямаше значение. Той и тя никога не бяха говорили за нещата, които им се бяха случвали, а само за нещата, които мислеха и които щяха да направят… Тя го погледна мълчаливо, сякаш един глас в нея казваше: не това, което е, а това, което ще направим… Никой няма да ни спре, мен и теб… Прости ми за страха, ако съм си помислила, че мога да те изгубя заради тях, прости ми съмнението, те никога няма да те достигнат, а аз никога няма да се боя за теб отново…