Принцът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-424-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на тръните». Краткое содержание книги:
Когато е на девет, убиват майка му и братчето му. На тринайсет е главатар на банда кръвожадни разбойници. Смята на петнайсет да е крал…
Време е принц Йорг Анкрат да се върне в замъка на баща си и да вземе онова, което е негово по право. От деня, когато е видял как хората на граф Ренар убиват майка му и малкото му братче, а самият той е висял безсилно в плен на бодливата шипка край пътя, Йорг се опитва да отприщи тровещата го мъст и да въздаде справедливост. За него животът и смъртта са игра, в която няма какво да загуби.
Ала в бащиния му замък дебне вероломство. Вероломство и черна магия. Може ли един младеж, пък бил той и решен на всичко, да победи врагове с невъобразима сила?
— Тъй ли? — Това май беше първото интересно нещо, което чувах от устата на отчето. — Самият аз не бих се отказал от малко магийка.
Свещеникът пребледня.
— Туй са суеверия, принце мой.
И след още няколко крачки добави:
— И все таки, ако го изгорите, Господ Бог ще благослови и нас, и пътуването ни.
След няма и час и с издути дисаги поехме по обратния път през Стария град.
Сагеус ни чакаше. Сам. Спрях коня си пред него. Още ми беше неспокойно. Този тип беше посял у мен съмнение. Казвал си бях, че съм загърбил мъстта като проява на сила, че съм преглътнал желанието си да убия граф Ренар и това е лична саможертва пред желязната воля, която ми е необходима, за да спечеля играта на тронове. Понякога обаче, като сега, сам не си вярвах докрай.
— Добре би било да приемете защитата ми, принце — каза Сагеус.
— Досега съм оцелявал и без нея.
— Но сега тръгвате към Гелет, за да влеете нова сила в бащината си десница.
— Така е. — Конете на братята пръхтяха около мен.
— Ако някой реши, че имате шанс да успеете, ще ви спре — каза Сагеус. — Онзи, които ви е разигравал през последните години, ще се опита да стегне оковите, които успяхте да разхлабите. Може би свещеникът ще ви е от полза. Присъствието му ви е помогнало преди. Той е добър като талисман, но извън това е само едно празно расо.
Кон се промуши до Герод, ездачът му се озова до мен.
Сложих ръка върху дръжката на меча си.
— Не те харесвам, поганецо.
— Какво според вас изплаши мъртвеца от блатото, Йорг? — Нищо не потрепна в желязното му спокойствие.
— Аз го изплаших… — Хвалбата прозвуча кухо още преди да съм я изрекъл докрай.
— Едно гневно момче? — Сагеус поклати глава. — Мъртвият е видял по-тъмна ръка върху сърцето ви.
— Аз…
— Приемете защитата ми. И мечтите ви ще станат по-велики.
Усетих меката тежест на съня върху себе си, седлото сякаш пропадаше бавно под мен.
— Сънният вещер — обади се тъмен глас до рамото ми.
— Сънният вещер. — Нубанеца стискаше арбалета си в готовност, черният му юмрук бе свит около ложата, мускулите му бяха изпънати като въжета. — Нося знака ти, сънни вещере, и магиите ти не ще омърсят момчето.
Сагеус се сви, отстъпи назад, татуираните криволици сякаш се сгърчиха върху лицето му.
А аз изведнъж се опулих.
— Ти си бил! — Виждах го толкова ясно, че имаше опасност да ослепея. — Ти си натикал братята ми в тъмницата на татко. Ти си пратил ловеца си да ме убие.
Сложих ръка върху арбалета — спомних си как Нубанеца го беше взел от мъжа, когото бях убил в една плевня, докато нощта навън се разкъсваше от буря. Ловецът на сънния вещер.
— Ти си изпратил ловеца си да ме убие — повторих и се отърсих окончателно от магията, с която Сагеус ме държеше в плен. — А сега моят ловец държи оръжието му.
Сагеус се обърна и заподтичва към портата на замъка.
— Гледай да не те заваря тук, когато се върна, поганецо.
Казах го тихо. Ако ме беше чул, току-виж се вслушал в съвета ми.
И значи ние тръгнахме, напуснахме града и не погледнахме назад.
Дъждовете ни застигнаха в равнините на Анкрат и продължиха да ни тормозят чак до планинските граници на Гелет. Много пъти ме беше валяло през последните четири години, но дъждовете бяха отвратително студени и отвратително упорити, мокреха до кости и по-дълбоко. Не повлияха апетита на Бърло обаче, нито на избухливия нрав на Райк. Бърло ядеше, сякаш дажбите му бяха лични врагове, а Райк се зъбеше на всяка капка дъжд.
По мое настояване мъжете се изповядаха пред отчето. А след като изслуша изповедта на Кент Червения за престъпленията му и как точно се е сдобил с прякора си, отец Гомст помоли да го освободя от това задължение. След като изслуша шепота на Лъжеца, ме помоли на колене.
Дните минаваха. Дълги дни и студени нощи. Сънувах Катерин, лицето ѝ, свирепите ѝ очи. Вечер ядяхме от тайнствените яхнии на Гейнс, а Бърло Дебелака се грижеше за конете, проверяваше им глезените и копитата. Бърло винаги се грижеше за конете. Сигурно се чувстваше виновен, че ги тормози с тежестта си, но лично аз го отдавах на смъртния му страх от ходенето пеш.
Навлизахме все по-надълбоко в планинските чукари. А после дъждът най-сетне спря. Направихме си бивак в един висок проход и аз седнах при Нубанеца да погледаме залеза. Той държеше арбалета си и му шепнеше тайни на родния си език.
Два дни водехме конете за юздите по стръмнини и камънаци, достъпни само за планински кози.
Колона бележеше входа към Гърлото на левкротата. Беше два метра дебела и двойно по-висока, чукан, разсечен от каприза на някой исполин. Отломките от горната част на колоната лежаха пръснати наоколо. По долната имаше надписи, на латински сякаш, но толкова изтрити от времето и стихиите, че не успях да разчета почти нищо.