Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— А какво прави вашето момиче? — попита Гута.
— Кое?
— Ами онова, с което наминахте тогава… едно такова беличко…
— Та какво момиче ми е то? Стенографка ми беше. Омъжи се и напусна.
— Трябва да се ожените, Дик — каза Гута. — Искате ли да ви сватосам?
Нънан понечи да отвърне както обикновено: „Ще почакам Маймунката да порасне…“, но навреме се спря. Сега вече би прозвучало нетактично.
— Стенографка ми трябва, а не жена — промърмори той. — Оставете го тоя ваш риж дявол и елате да работите при мен като стенографка. Та вие бяхте отлична стенографка. Старият Харис ви споменава до ден-днешен…
Маймунката влезе безшумно — изникна на вратата, погледна към тенджерите и към Ричард, после отиде при майка си и се облегна на нея, като извърна лицето си.
— Е, как е, Маймунке — бодро каза Ричард Нънан. — Искаш ли шоколад?
Той бръкна в джоба на жилетката си, извади шоколадово автомобилче в прозрачна обвивка и го подаде на момичето. Тя не помръдна. Гута взе от него шоколада и го сложи на масата. Неочаквано устните й побеляха.
— Да, Гута — все така бодро каза Нънан. — А аз, знаете ли, се каня да се местя. Омръзна ми в хотела. Първо, все пак е далече от института…
— Тя вече почти нищо не разбира — тихо каза Гута и той спря насред думата, взе чашата и почна машинално да я върти в ръцете си.
— Вие не питате как живеем — продължи тя. — И добре правите. Но нали сте ни стар приятел. Дик, няма какво да крием от вас. Пък и не можем да го скрием.
— На лекар водихте ли я? — попита Нънан, без да вдига очи.
— Да. Нищо не могат да направят. А един каза… — тя замлъкна. Той също мълчеше. Нямаше какво да каже, пък и не искаше да мисли за това, но изведнъж го разтърси ужасната мисъл, че това е нахлуване. Не пикник край пътя, не призив за контакт, а нахлуване. Те не могат да изменят нас, но проникват в телата на нашите деца и тях изменят по свой образ и подобие. Стана му студено, но веднага си спомни, че вече беше чел нещо такова, някакво джобно издание с ярка, лъскава корица и от този спомен му стана по-леко. Да си измислят могат каквото си щат. В действителност никога не става така, както са го измислили.
— А един каза, че тя вече не е човек — продума Гута.
— Глупости — глухо каза Нънан. — Идете при истински специалист. Идете при Джеймс Катърфийлд. Искате ли да поговоря с него? Ще уредя да ви приеме…
— При кого, при Касапина ли? — Тя нервно се засмя. — Няма нужда, Дик, благодаря. Тъкмо той го каза. Така ни е било писано.
Когато Нънан отново се осмели да вдигне очи. Маймунката вече я нямаше, а Гута седеше неподвижно, с полуотворена уста, очите й бяха пусти, а от цигарата между пръстите й се извиваше дълго стълбче сива пепел. Тогава той бутна към нея чашата на масата и проговори:
— Налейте ми още една чаша, мило дете… и на себе си налейте. И да пием.
Тя събори пепелта, потърси с очи къде да хвърли фаса и го хвърли в мивката.
— В какво сме се провинили? — продума тя. — Ей това не мога да разбера. Какво толкова сме направили? Та все пак не сме най-лошите в този град…
Нънан си помисли, че тя ей сега ще заплаче, но тя не заплака — отвори хладилника, извади водка и сок и свали от рафта още една чаша.
— Все пак не бива да се отчайвате — каза Нънан. — На света няма нищо, което да не може да се оправи. Повярвайте ми, Гута, аз имам много големи връзки. Ще направя всичко, което мога…
Сега той самият вярваше в това, което говореше и вече прехвърляше наум имена, връзки и градове и му се струваше, че някъде нещо беше чувал за подобни случаи, при които май всичко свършило благополучно, трябваше само да се сети къде е станало това и кой е бил лечителят, но тогава си спомни за какво дойде тук и за господин Лемхен; и си спомни защо се беше сприятелил с Гута, и повече не му се искаше да мисли за нищо, отпъди от главата си всички свързани мисли, седна по-удобно, отпусна се и зачака да му поднесат пиенето.
По това време в антрето се чу тътрузене на крака, потропване и отвратителният, особено сега, глас на Лешояда Барбридж изгъгна: „Я, Рижи! Някой, види се, е наминал при твоята жена — шапка… Аз на твое място не бих оставил тая работа така…“ И гласът на Редрик: „Пази си протезите, Лешояде. И си дръж езика зад зъбите. Ей ти я вратата, да не забравиш да си вървиш, че ми е време да вечерям.“
И Барбридж: „Тю, боже мой, ама че си, човек вече не може майтап да си направи!“