Пророчеството

Накрая учителят заговори отново:

— Най-вероятно е водил някакъв архив и в такъв случай той трябва да бъде иззет. Попадне ли точно сега в ръцете на Араи, би било гибелно. Ще трябва да отидеш в Хаги. Разбери дали съществува такъв архив, и го донеси тук.

Не можех да повярвам. Вече смятах, че никога няма да отида там отново. А сега ме пращаха в къщата, която обичах толкова много.

— Въпросът е в славеевия под — продължи Котаро. — Смятам, че Шигеру е направил такъв около къщата си и ти си го опознал добре.

Все едно се бях завърнал там — усетих натежалия нощен въздух на шестия месец, видях се да тичам безшумно като призрак и чух гласа на Шигеру: „Можеш ли да го сториш отново?“ Опитах се да овладея изражението си, но усетих как мускулите ми, разтягащи устните в усмивка, потръпват.

— Налага се да тръгнеш незабавно — продължи Котаро. — Трябва да стигнеш до Хаги и да се върнеш, преди да паднат снеговете. Вече е почти краят на годината. До средата на първия месец и Хаги, и Мацуе ще станат недостъпни заради снега… — до този момент в гласа му не се долавяше гняв, но сега си дадох сметка, че е ядосан, при това много. Вероятно бе усетил усмивката ми. — Защо не си го казал на никого? — попита той строго. — Защо си го скрил от Кенджи?

Усетих как собственият ми гняв се надига в отговор:

— Владетелят Шигеру постъпваше така и аз следвах примера му. Първата ми клетва за вярност бе към него. Никога не бих разкрил нещо, което е държал да остане в тайна. В края на краищата тогава бях един от клана Отори!

— И все още се мисли за такъв — намеси се Акио. — Въпрос на вярност. За него той ще си остане докрай — после добави под нос: — Кучето знае само един господар.

Изгледах го гневно с желанието да срещна очите му, за да мога да го накарам да млъкне, да го приспя, но след бърз, изпълнен с презрение поглед той отново се втренчи в пода.

— Е, това ще се докаже по един или по друг начин — отвърна Котаро. — Мисля, че тази мисия ще изпита верността ти до краен предел. Ако въпросният Ичиро знае за съществуването на архива и е запознат със съдържанието му, ще трябва да бъде премахнат, разбира се.

Поклоних се, без да кажа нищо, като се питах дали сърцето ми се е закалило до степен, в която бих могъл да убия Ичиро — някогашния учител на Шигеру, а после и мой. Преди време често бях изпитвал подобно желание, когато ме наказваше и ме принуждаваше да уча, но той бе един от Отори, от домочадието на Шигеру. Бях обвързан с него посредством клетвата си за вярност, но и с обичта и признателността си.

В същото време изучавах гнева на учителя, усещайки вкуса му в устата си. В него имаше нещо, което до известна степен наподобяваше постоянния гняв на Акио към мен, сякаш двамата ме мразеха и едновременно с това се страхуваха от мен. „Когато откриха, че Исаму е оставил син, фамилията Кикута бяха въодушевени“, бе казала съпругата на Кенджи. Като са се зарадвали толкова, защо ги изпълвах с такъв гняв? Но нима тя не бе добавила: „Както и всички ние“? А после Юки ми бе разказала за някогашните чувства на майка й към Шинтаро. Възможно ли е неговата смърт действително да я бе зарадвала?