Светът е пълен с чудеса

Извадиха дванайсет здрави яйцеклетки, които бяха успешно оплодени. Две от тях бяха върнати обратно в Джесика, но когато две седмици по-късно тя си направи теста за бременност, той се оказа отрицателен. Ултразвукът показа, че двете оплодени яйцеклетки просто се бяха размили, като сълзи в дъжда. И това беше всичко.

Не приличаше на спонтанния аборт. Само смазващото разочарование и отчайващата мисъл, че всички инжекции и посещения при лекаря, часовете, прекарани с вдигнати нагоре крака бяха отишли нахалост.

Не беше като да загубиш бебе. Нямаше кръв и прилив на безполезна кърма. Курсът инвитро по-скоро приличаше на тест за издръжливост, последван от прекрасен сън, от който накрая трябваше да се събудиш.

В продължение на неизвестен брой дни, часове или дори минути, секунди — кой да ти каже? — в нея имаше две оплодени яйцеклетки. Потенциални бебета? Не — бебета. Нейните бебета.

После тях вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували, и след набързо изказаното от акушер-гинеколога съжаление Джесика и Паоло изведнъж се оказваха обратно на Харли Стрийт, само двамата, бездетна семейна двойка, наблюдаваща как мъж и жена качват новороденото си бебе в колата.

— Никога повече — бе заявила Джесика.

— Ще си промениш мнението.

— Само гледай. Инвитро? Не дава резултат, а когато даде, не ти дават никакви гаранции за бебето.

— Стига, Джес. Това не си ти. Това е някаква ужасия, която си прочела в жълтата преса.

— Не знаят как се отразява на бебето. Откъде да знаят? Инвитрото съществува съвсем отскоро. Прочетох, че методът инвитро е генетична бомба със закъснител.

— Много деца, заченати по нормалния начин, се разболяват. Никой не може да ти даде гаранция, че бебето ще е наред. От това ли всъщност те е страх? Или се боиш от повторен провал?

Джесика извърна глава.

— Остави ме на мира. Държиш се ужасно с мен.

— Ти се справи чудесно. Направи всичко, което зависеше от теб. Но не можем да се откажем само след един опит. Има и други клиники, по-добри.

— И какви са шансовете в тези по-добри клиники, Паоло? Трийсет процента успех? И това в най-добрия случай.

— Но в това число влизат всички. По-стари жени. Жени със сериозни заболявания. Ти си друго, Джес. Шансовете ти са много по-големи, ако опитаме пак.

— Ние? — Тя едва не се изсмя. — Ти къде се слагаш?

— Щях да се подложа на същото, ако можех. Щях да си правя инжекции, да се тъпча с тези лекарства. Само ако можеше.

Тя заби поглед в тротоара.

— Знам.

— Още един опит?

Тя поклати глава.

— Никакви опити повече.

— О, хайде! Стига, Джес!

Отсега знаеше, че няма да се получи. Виждаше го изписано на лицето, което обичаше толкова много. Тази история я бе смазала и това късаше сърцето му.

— Каквито и надежди да ти дават, има шанс да не се получи. Съществува възможността за неуспех и човек трябва да е подготвен. А аз не мога да понеса още един неуспех, Паоло. Съжалявам. Но вече имам усещането, че една голяма част от мен липсва.