Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
А сега Фунашима го очакваше. Спокойно се придвижваше напред, сякаш бе предприел най-обикновено пътуване. Нямаше как да знае дали ще се върне, но вече бе престанал да мисли за това. Преди години, когато беше на двадесет и две, се чувстваше крайно нервен, приближавайки се към големия бор в Ичиджоджи. Беше изпълнен с предчувствия за приближаваща неизбежна трагедия. Сега не усещаше нищо.
Не защото днешният му противник заслужаваше страха му по-малко от онези сто души, с които се би тогава. Далеч беше от тази мисъл. Коджиро сам беше много по-страшен противник от цяла армия бойци, които можеше да изправи насреща му школата Йошиока. Мусаши ни най-малко не се съмняваше, че предстои битката на живота му.
— Сенсей!
— Мусаши!
Мислите му бяха прекъснати от гласове. Видя двама души затичали се към него. Беше изумен.
— Гоносуке! — възкликна. — Бабо! Как попаднахте тук?
Прашни от пътя, двамата коленичиха пред него.
— Трябваше да дойдем — каза Гоносуке.
— Дойдохме да те изпратим — додаде Осуги. — А и ти дължа извинение.
— Извинение? На мен.
— Да. За всичко. Трябва да те помоля за прошка.
Той я погледна въпросително. Думите й му звучаха невероятно.
— Защо говорите така, бабо? Да не се е случило нещо?
Тя стоеше с умолително сключени ръце.
— Какво мога да кажа? Толкова много злини ти причиних, че не мога и да се надявам да ми простиш за всичко. Беше… беше ужасна грешка. Бях заслепена от обичта към сина си. Но вече разбрах истината. Моля те да ми простиш.
За миг той остана с прикован в нея поглед. После коленичи и взе ръката й. Не се осмеляваше да вдигне поглед от страх, че в очите му има сълзи. Като гледаше каещата се старица, той изпита чувство на вина. Но също и някаква благодарност. Ръката й трепереше. И неговата леко потръпваше.
Трябваше му известно време, за да се съвземе.
— Вярвам ви, бабо. Благодаря ви, че дойдохте. Сега мога да срещна смъртта, без да съжалявам за нищо. Да вляза в бой със свободен дух и спокойно сърце.
— Значи ми прощаваш?
— Разбира се, че ви прощавам, но само ако и вие ми простите за всички неприятности, които съм ви създавал още от времето, когато бях момче.
— Да, разбира се. Но стига съм те занимавала със себе си. Има още някой, който се нуждае от помощта ти. Някой който е много, много тъжен.
Тя се обърна и посочи.
Под бора Хейке, срамежливо гледаща към тях, се бе спотаила Оцу. Лицето й беше бледо и напрегнато от очакване.
— Оцу! — извика той.
Само след миг той се озова пред нея. Сам не знаеше как го пренесоха там краката му. Гоносуке и Осуги останаха по местата си. Искаше им се да се стопят във въздуха и да оставят целия бряг на разположение на двамата.
— Оцу, ти дойде.
Нямаше думи, които биха могли да запълнят бездната на годините, да изразят оня свят на бушуващи чувства, скрит вътре в него.
— Не изглеждаш добре. Да не би да си болна? — той произнасяше думите като откъслечен стих на дълга поема.
— Малко — тя стоеше с наведени очи, полагайки усилия да изглежда спокойна, да запази самообладание. Не трябваше да разваля, нито да пропуска този, може би последен миг.
— Само си настинала? — попита той. — Или е нещо сериозно? Какво става? Къде се изгуби през последните няколко месеца?
— Миналата есен се върнах в Шиподжи.
— Обратно в къщи?
— Да — тя гледаше право в него.
Очите й придобиха наситения цвят на морски дълбини. Опитваше се да сдържи сълзите си.
— Но сирак като мен никога не може да намери истинския си дом. Той е единствено в самата мен.
— Не говори така. Ето, дори Осуги е отворила сърцето си за теб. Това ме прави щастлив. Трябва да оздравееш и да се научиш да бъдеш щастлива. Заради мен.
— В момента съм щастлива.
— Наистина ли? Ако е така, тогава и аз съм щастлив… Оцу… — той се наклони към нея. Тя стоеше скована, знаейки, че Осуги и Гоносуке са наблизо. Мусаши, забравил за съществуването им, обви ръце около кръста й и потърка буза в нейната.
— Толкова си крехка… толкова слабичка — той ясно долови учестеното й дишане. — Оцу, моля те да ми простиш. Може да изглеждам безсърдечен, но не съм такъв. Не и когато се отнася до теб.
— Аз… аз знам това.
— Знаеш го? Наистина ли?
— Да. Но моля те, кажи ми една дума. Само една. Кажи ми, че аз съм твоя жена.
— Ако ти кажа нещо, което и без друго знаеш, само ще го разваля.
— Но… но — цялото й тяло се тресеше от хълцания. Но в изблик на сила, тя се вкопчи в ръката му и извика: — Кажи го. Кажи, че аз съм твоя завинаги.
Той кимна — бавно и мълчаливо. После отмести един по един нежните й пръсти от ръката си и се изправи: