Убийствена красота

Той продължи с нормален „човешки“ глас:

— Та така. Бих могъл да ви поканя на театър, но там не може да си поговорим като хората. Седналите отзад ще започнат да шъткат и да правят забележки, тези отпред — ще се обръщат и ще размахват пръстче. Макар че и на едните, и на другите ще им бъде много по-интересно да слушат за какво си шепнем, отколкото да следят действието на сцената. Хората са много любопитни. Не, най-доброто място за запознанство е масата.

— Ние обаче се запознахме в кола — засмя се Настя.

— Това не се брои. Ние се борим за задълбочени знания, нали? Между другото, как е учението?

— Всичко е наред. Засега няма да ви викат при декана.

— Много се радвам. Би било неприятно да чуя, че Анастасия Вересова е повърхностна личност, която не отделя необходимото внимание на учебния процес. Щях много да се натъжа.

— Откъде знаете фамилията ми?

— Това ли е всичко, което ви учудва?

Той обърна дланта й и започна внимателно да я разглежда.

— Ето! Виждате ли тази дълга, ясно очертана линия? Ами точно тук е написано: Вересова.

— Това е линията на живота — засмя се Настя и отдръпна ръката си.

— Че какво, фамилията не е ли част от вашия живот? Всъщност с тази тема ще се заемем по-късно. Тъй като вече пристигнахме. Спрете до следващата сграда, ако обичате.

Той помогна на момичето да слезе от колата.

— Аз неслучайно заговорих за опера. Днес ние с вас, Настя, ще посетим ресторант „Росини“. Били ли сте там?

— Разбира се, че не.

— Така си и мислех. Моля.

Те се озоваха пред висока стъклена врата, която портиерът предвидливо отвори пред тях. Влязоха в просторна зала, която се стори на Настя едва ли не… въздушна. В следващия момент тя разбра, че пространството е разширено за сметка на прозорци-витрини, високи от пода до тавана. Имаше масички с големи букети живи цветя както в центъра на залата, така и покрай прозорците. Посетителите бяха доста, но сякаш се губеха в просторната зала. Стените бяха украсени с платна на съвременни художници. Звучеше музика.

— Познахте ли мелодията?

— Това е от „Севилският бръснар“, нали?

— Абсолютно правилно. Къде ще се разположим? — като видя, че момичето е смутено, Турецки се опита да намали разкоша на заведението.

— Не знам вие къде предпочитате, Александър Борисович, но аз бих избрала маса до прозореца. Това би било като в Париж. — Тя го стрелна леко надменно с черните си очи и изправи рамене.

„Голяма работа! Всякакви сме ги виждали! На нас такива не ни минават!“ — така разшифрова този жест Александър. Определено тя му харесваше все повече и повече!