Отвъд Тъмния портал [bg] [ЛП]

— Други… светове? — промълви Туралиън с треперещ глас. — Азерот и Дренор… не са единствените? — Той се вторачи в рицаря на смъртта, а устните му помръднаха безмълвно. — Светове… други светове? Светове без край, безброй невинни, които да паднат жертви на Ордата?… Светлината да ни е на помощ.

Кадгар кимна.

— Знам, че е трудно за вярване. Ордата, срещу която се изправихме, бе подивяла от отчаяние и глад. Светът на орките умира и те трябваше да покорят нашия. А сега смятат да отворят портали и до други светове. Същият кошмар ще се повтори отново… и отново.

Туралиън почти не чу думите на другаря си. Те сякаш бяха заглушени от силното сърцебиене, което отекваше в ушите му. Отблъскващият вид на рицаря на смъртта също избледня, засенчен от ярката бяла светлина, която като че ли извираше от главата на паладина.

Той изгаряше от желание да защити хората си… Алианса… всичко живо на този свят от разрухата, която тези неудържими орки бяха решили да донесат. Това бе достатъчно страшно, но сега… други светове! За колко свята ставаше изобщо въпрос? За един? Два? Два милиона? Докато седеше в бялото празно пространство и танцуваше на ръба на лудостта в опита си да проумее непонятното, в него се зароди чувство на истерия. Негова бе отговорността за невинните. Той трябваше да ги защити. Но как можеше да го направи? Толкова много, които…

Изведнъж сърцебиенето му замря. И в това място на чиста ослепителна светлина той видя една фигура, която бе от светлина — самата Светлина. Тя се носеше във въздуха и сияеше, сякаш формата й бе твърда и кристална, но в същото време мека, неописуемо мека — мека като сълза, като прошка… като бледата кожа на Алериа. Около нещото трептяха златни нишки и отначало Туралиън не успя да осъзнае дали те водеха към или излизаха от него… но накрая разбра, че всъщност са и двете. Всичко бе това същество и това същество беше всичко. Командирът се изпълни със страхопочитание и отпи от красивата гледка на сияйното създание, усещайки как го зарежда с надежда и спокойствие, сякаш тялото му бе някакъв празен съд.

„Не се отчайвай“ — дойде глас на камбани, наподобяващ въздишката на океана. — „Светлината е с теб. Ние сме с теб. Независимо колко тежък е мракът, Светлината ще го прогони. Независимо в кой свят, независимо при какви същества, Светлината е винаги там, на онова място, в онази душа. Запомни това, Туралиън, и върви напред с радостно сърце.“

Сърцето на Туралиън сякаш запя в отговор на това и отново възвърна ритъма си. Той осъзна, че изобщо не беше спирало — този дълъг вцепеняващ момент на прехласване бе траял само част от секундата.

Кадгар остави Туралиън да се съвземе и накрая командирът вдигна глава. Очите му бяха фокусирани, ясни, а изражението му — решително.

— Трябва да ги спрем — заяви твърдо той. — Не можем да позволим други невинни светове да преживеят нещо… нещо… подобно. То трябва да свърши тук, в Азерот. Никой друг не трябва да познае нашето страдание. Светлината огрява и други светове и се нуждае от помощта ни. И ще я получи.