![Конан авантюриста [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/4/6/konan-avantyurista-bg-download.jpg)
Конан авантюриста [bg]
- Автор: Говард Роберт Ирвинг
- Серия: Конан (bg) #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Конан авантюриста [bg]». Краткое содержание книги:
С необичайна за него замисленост Конан я хвана за ръка и закрачи през пясъците, съобразявайки крачката си с тази на момичето. Той не се обърна да погледне мълчаливия, мрачен и призрачен град зад тях.
— Конан — Натала накрая се осмели да се обади, — когато се биеше с чудовището и по-късно, когато дойде в коридора видя ли… Талис?
Той поклати глава.
— В коридора беше тъмно, но беше празен.
Натала потрепери.
— Тя ме измъчва… и въпреки това аз я съжалявам.
— В този проклет град наистина ни посрещнаха горещо — изръмжа Конан. После мрачният му хумор отново се върна. — Е, обзалагам се, че дълго ще помнят посещението ни. По мраморните плочи има за почистване много мозък и вътрешности, кръв, а ако техният бог е все още жив, той носи по тялото си повече рани от мен. В края на краищата леко минахме. Имаме вино и вода и най-вече шанс да достигнем до населявана страна. Макар че видът ми е такъв, сякаш са ме прекарали през месомелачка, а и ти имаш болезнен вид…
— Вината е твоя — прекъсна го тя. Ако не се беше зазяпвал толкова дълго и с такова възхищение в онази стигийска котка…
Всемогъщи Кром и всички негови дяволи! — изруга той.
— Дори светът да потъва, жените пак ще намерят време за ревност. Дяволска суетност! Да не би аз да съм казвал на стигийката да се влюби в мен? В края на краищата и тя е човек!
Барабаните на Томбалку
Конан си пробива път назад до Хайборейските земи. Той постъпва в наемната армия, която зингаранският принц Запайо де Кова събира за Аргос. Аргос и Кот са във война със Стигия. Планът е Кот да нападне Стигия от север, а аргосеанската армия от юг по море. Кот обаче сключва сепаративен мир със Стигия. В Южна Стигия наемническата армия се оказва хваната в капан между две враждебни сили. Конан отново е между малцината оцелели. Той бяга през пустинята с един млад аквилонски войник, Амалрик, но е хванат от помадите. Амалрик успява да се спаси.
1.
Последните лъчи на залязващото слънце придаваха кафяво-червеникав оттенък на небето. До кладенеца клечаха трима мъже: единият, на име Амалрик, беше бял, другите двама бяха ганатанци. Техните дрипи не можеха да скрият черните им, мършави тела. Хората ги наричаха Гобир и Сейду, Клекнали край кладенеца те приличаха на лешояди.
Една камила преживяше наблизо, а два уморени коня безрезултатно душеха пясъка. Тримата мрачно дъвчеха сушени фурми. Черните мъже бяха отдадени изцяло на заниманието на своите челюсти, докато белият от време на време поглеждаше към червеното небе или към еднообразната равнина. Той пръв забеляза конника. Когато дойде при тях, опъна юздата и конят се изправи на задните си крака.
Ездачът беше истински великан. Дебелите устни, червените ноздри и кожата — по-черна от тази на другите двама, показваха, че във вените му преобладава негърска кръв. Широкият му копринен панталон, събран около голите глезени, беше пристегнат с пояс, увит неколкократно около огромния му корем. На пояса му висеше ятаган, който малко мъже можеха да въртят с една ръка. С този ятаган той беше известен навсякъде, където се подвизаваха тъмнокожите чада на пустинята. Този мъж беше Тилатън, гордостта на Ганата.
Напреко на седлото лежеше или по-точно висеше едно тяло. Когато видяха белите крайници, ганатанците подсвирнаха. Свободната коса на висящото момиче се развяваше като черна вълна върху стремето.
Черният великан се усмихна и белите му зъби блеснаха в здрача. Той хвърли небрежно пленницата си на пясъка. Тя остана да лежи в безсъзнание. Гобир и Сейду инстинктивно се обърнаха към Амалрик, докато Тилатън го наблюдаваше от седлото. Трима черни срещу един бял. Появата на бялата жена внесе неуловима промяна в атмосферата.
Очевидно Амалрик единствен не забеляза възникналото напрежение. Той разсеяно наклони назад русите си къдрици и погледна с безразличие отпуснатото тяло на момичето. Сивите му очи за момент блеснаха, но другите не забелязаха.
Тилатън скочи от седлото и презрително захвърли юздата към Амалрик.
— Погрижи се за коня ми — каза той. — Всемогъщи Джил, не намерих пустинна антилопа, но намерих тази млада кобилка. Залиташе из пясъците и точно когато я наближих, падна. Мисля, че е припаднала от умора и жажда. Отдръпнете се, проклети чакали и ме оставете да й дам да пие.