Евърмор [bg]

Сърцето ми блъска силно в ушите. Може ли посланието, скрито в книгата ми, да води до място, намиращо се толкова наблизо? Настъпва кратко мълчание, по време на което Лиъм бръква в джоба си, а сетне следва проблясване и едва доловим звън на още една монета.

— Но ако аз наистина искам да го намеря… — тихо настоява Лиъм. — Къде мога да отида?

След още един миг момчето свива рамене, след което вдига ръка и посочва покрай Лиъм и къщите към гъстия масив от гори, опасващ града.

— Ето натам — казва сподавено то. И премята отново и отново кръвната монета в дланта си. — Тръгнете направо и следвайте реката на юг, докато стигнете до една поляна с малък водопад. Точно там, разправят, пада светлината. Но честно казано, сър, аз не бих отишъл.

— Не се тревожи — отговаря безгрижно Лиъм. — Няма да отида. Благодаря ти за новините!

Момчето се обръща да си върви и аз се дръпвам в уличката, докато не отминава. Давам му време да стигне малко по-надолу по пътя и след това се връщам при Лиъм.

Крачим мълчаливо, за да не привличаме вниманието към себе си. След половин час ходене по пътя и около сградите в посоката, указана от момчето, градът остава зад нас, а горите се простират отпред, глухи и мрачни, сякаш по някакъв начин отблъскват светлината на изгряващото слънце. Спираме в края на гората. Тъмнината се просмуква в мен като дим, който се издига към небето. Гърлото ми се стяга.

Пръстите ми потрепват нервно от внезапното желание да протегна ръка и да уловя ръката на Лиъм. Вместо това ги свивам в хлабави юмруци и тръгвам напред към дърветата първа, а Лиъм ме следва на половин крачка отзад.

Сенките веднага ни обгръщат, потапяйки ни в ненадейно и непривично мълчание. Звуците, които очаквам да чуя в гората — ефирното шумолене на листата и разговорът на птиците — са там, но са омекотени, като че се държат на известно разстояние от нас. Въпреки че току-що сме навлезли сред дърветата, храстите са гъсти и аз изведнъж изпитвам благодарност за роклята си с дълги ръкави, за наметалото и ботушите. Те предпазват кожата ми, докато крача упорито през клони, млади раззеленили се листа и тръни.

Само след няколко минути откриваме реката, както момчето я описа — макар че всъщност прилича по-скоро на поток в тази своя част — и я следваме на юг срещу течението й. Въздухът става по-хладен и по-плътен. Тежък, наситен като въздуха в Евърлес.

И тогава ме завладява увереност, чувство, подобно на онова, което ме сполетя, когато влязохме в Крепостта на Крадеца. Била съм тук и преди.

Съзнателно оставям ума си несъсредоточен върху нищо, позволявам на краката си да ме водят накъдето пожелаят, докато ръцете ми разчистват клоните. Няма пътека през храсталака с изключение на леките дири от елени, но не чувствам напълно клоните, които драскат ръцете ми. Не се намирам в никакъв спомен или видение, все още съм Джулс, мислите ми са достатъчно ясни, за да се прокрадне в тях усещането за страх, докато се придвижваме все по-далече и по-далече навътре. Зад нас гледката на града, процеждаща се през дърветата, е избледняла напълно.