Измамата на краля [bg]

— Компютърна флашка?

— Точно така. Видяхте ли я?

— У Иън е — кимна Малоун. — Прибра я, преди да избяга.

— Прегледахте ли съдържанието й?

— Само част от него.

— Ще ми разкажете ли?

— Не си спомням.

— Наистина ли? Какво стана с фотографската ви памет?

— А ти май си ме проверявал, а? — заряза официалностите Малоун.

— Направих си този труд, но едва след като научих, че си тук в компанията на Иън Дън, а синът ти има проблеми.

Паметта на Малоун не беше фотографска, а по-скоро насочена към детайлите. Имаше я по рождение и това му помагаше да си спомня дори най-незначителни подробности. Което понякога си беше истинско проклятие, но в повечето случаи помагаше. Той си пое дъх и сбито разказа на Антрим какво беше прочел на монитора. Не пропусна да отбележи, че единият от файловете на Фароу Къри е защитен с парола.

— Имаш ли представа къде може да е отишъл Дън? — попита Антрим.

— Познавам го едва от вчера. А поведението му не беше особено дружелюбно.

— А ти, Гари? — извърна се към момчето Антрим. — Споделил ли е нещо с теб?

— Много малко — поклати глава синът му. — Живее на улицата. Но в самолета спомена за някаква книжарница, в която от време на време преспивал. Мис Мери, съдържателката, била много мила с него.

— Каза ли ти къде е тази книжарница?

— На „Пикадили Съркъс“.

— Това може да се окаже добро начало — кимна агентът.

— Особено предвид факта, че е единственото, с което разполагаш — не се стърпя Малоун.

— По-добре ли се чувстваш от това? — изгледа го Антрим. — Казах ти, че съм в беда, признах, че имам проблем. Какво повече искаш?

— Да се обадиш в Лангли.

— А ти обаждаше ли се на Стефани Нел, когато се сблъскваше с проблеми?

Не го беше правил никога. Нито веднъж.

— И аз така си помислих — сам си отговори Антрим. — Справял си се без чужда помощ. Какво ще кажеш за една услуга? Да отскочиш до тази книжарница и да провериш дали Дън ще се появи. По всичко личи, че между вас двамата все пак се е създала някаква връзка.

— Кои бяха онези на летището? — пожела да узнае Малоун. — Фалшивите ченгета, които ме нападнаха и отвлякоха Гари?

— Работят за сенчеста групировка, наричаща себе си Ордена на Дедал. Проявяват интерес към операцията от известно време насам. Мислех си, че ги държим под контрол, но явно съм сбъркал.

— Иън беше допуснат в страната без паспорт — отбеляза Малоун.

— Това е моя работа. Уредих нещата с британските власти в момента, в който го засякохме в Щатите. На летището ви чакаха мои хора, но онези двамата ни изпревариха. Просто едно от нещата, които се объркаха.

Малоун усети, че е настъпил болното място. И изпита съчувствие към този човек, защото много добре знаеше какво е да усетиш, че въпреки всички усилия операцията ти отива по дяволите.