Да разбиеш мълчанието [bg]

Минутите пълзяха бавно като паразитиращи под кожата му червеи, докато най-сетне дойде време за явяване в съда Карол притисна върховете на пръстите към челото си и затвори очи, стискайки силно клепачи. После се изправи и каза:

— Да вървим.

Изминаха краткото разстояние един до друг, стъпките им отекваха ритмично, сякаш се римуваха като в онази песен на Ленард Коен6. Тони се опитваше да не мисли за онова, което предстоеше, насочвайки вниманието си към останалите хора по улицата: млади мъже със спортни блузи с качулки, маратонки и джинси, смъкнати почти до горната част на бедрата им; възрастни жени с ондулирани коси и карирани колички за пазар; мъже с отпуснати шкембета и евтини джинси, които пушеха пред някой пункт за залагания; жени, скрили младостта си под тежък грим, бутащи бебешки колички; и навсякъде хора, които дърдореха по мобилните си телефони или натискаха нещо по тях, по-заинтересувани от някой, който не беше тук, от нещо, което не се случваше тук. Нямаше никой като него. Той никога не се бе чувствал на място където и да било и с минаването на времето това не се променяше. В продължение на години Карол беше единственият човек, който го караше да се чувства така, сякаш мястото му беше край нея. А после тя си беше тръгнала. Сега Пола се опитваше да го направи част от своето семейство и за него това беше важно. Но не толкова важно, колкото възможността да възобнови отношенията си с Карол.

Вътре в сградата на съда се оказа, че нито един от двамата не знае къде да отиде и какво да направи. Всеки път, когато се бяха озовавали в съдебна зала досега, и двамата бяха от другата страна на преградата. Винаги се бе намирал някой, който да ги преведе през непознатите места. Тони забеляза някаква жена, скрита зад високо, извито бюро и монитор. Той пристъпи към нея, следван от Карол.

— Извинете, приятелката ми трябва да се яви пред съда тази сутрин. Къде би трябвало да отиде?

Жената почти не го погледна. Изглеждаше като жертва на закона за гравитацията — всичко у нея беше провиснало надолу, от торбичките под очите, през провисналите бузи до отпуснатите рамене.

— Име?

— Карол Джордан.

Тя почука с пръсти по клавиатурата. Внезапно отношение, то ѝ се промени. Веждите ѝ се повдигнаха, очите ѝ се отвориха широко. Тя погледна към Карол, после отново към екрана.

— Тук пише, че трябва да отидете на първия етаж. В конферентна зала номер две. Не разбирам, там не заседава никой съдебен състав. Но ето, пише така: „Карол Джордан. Моля да бъде упътена към конферентна зала номер две.“ Е, такова нещо не бях виждала.

Тони и Карол се спогледаха обезпокоени. После тя просто сви рамене и тръгна към стълбите. Той я последва, още по-притеснен, отколкото беше досега.