Пламъци в рая
- Автор: Симънс Дан
- Серия: Елм Хейвън #3
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190108733
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пламъци в рая». Краткое содержание книги:
Почти без да го осъзнава, колежанската преподавателка Елинор Пери ще бъде завлечена на трескаво пътешествие, което ще я отведе до самите врати на ада.
В наградения с „Локус“ роман участва и Корди Кук, позната на читателите от „Лятото на страха“.
— Аз го видях рано тази сутрин. Точно по изгрев. Същото проклето куче тичаше по брега.
— О, да – каза Елинор. – Ти ме попита дали съм виждала черно куче. Бях забравила.
Корди кимна.
— А забеляза ли зъбите му? Затова те питах тази сутрин дали си го виждала.
— Зъбите му ли? – Елинор се опита да си спомни. Кучето стоя пред тях само няколко секунди, преди да хукне през черното вулканично поле. Тя си спомни шока, когато осъзна какво стиска то в зъбите си, и усещането, че нещо не е наред с него, но нищо конкретно за зъбите. Поклати глава. – Какво им има на зъбите му?
Корди се облегна назад, докато сервираха напитките. Момчето си тръгна и тя каза:
— Зъбите му бяха човешки.
Елинор примигна.
— Наистина – каза Корди Стъмпф и придърпа високата чаша към себе си. Напитката беше червена и в нея плуваше парченце портокал. – Господ ми е свидетел – проклетото куче имаше човешки зъби. Като протези. Тая твар ми се усмихна сутринта на плажа.
— Сигурно си се объркала – каза Елинор.
— Ами. Имала съм много кучета, не по-малко от мъжете в живота ми, и знам как изглеждат. Това чудо ми се стори странно още щом го видях. А когато ми се ухили сутринта, разбрах защо. Може би нямаше да забележа следобед – заради ръката, която висеше от устата му, – но знаех какво да гледам и пак ги видях. Да, зъбите му бяха човешки.
Елинор усети леко замайване. Харесваше Корди Стъмпф и не искаше тя да се окаже откачалка. За да скрие смущението си, тя дръпна високата чаша към себе си, махна чадърчето и стръкчето мента и отпи.
— Сладко е. Какво ли има в него?
— Всичко – каза Корди. – Прилича на студен чай „Лонг Айлънд“ с вкус на вишна и около четири вида алкохол. Две такива и ще танцувам гола на бара.
Елинор се опита да си го представи, но бързо прогони образа от ума си.
— Като стана дума за голи танци – каза Корди, – какво мислиш за Пол?
Елинор преглътна рязко.
— Какво за него?
Корди се усмихна.
— Ами той направо точи лиги по теб, Нел.
Елинор не можеше да си спомни друг да е използвал тази фраза в нейно присъствие. Отговори след няколко секунди.
— Объркала си се.
— Ами.
— Не се интересувам от доктор Кукали – каза Елинор и сама чу колко сковано прозвуча – като професор, който се кара на студент, – но не можа да се сдържи.
— Знам – каза Корди, още леко усмихната. – Виждам. Но не съм сигурна, че докторът вижда. Мъжете понякога са големи галфони.
Елинор реши да смени темата.
— Е, доктор Кукали каза, че се връща в Хило днес. Той води обиколки в „Мауна Пеле“ само веднъж седмично.
— Не мисля. Мисля, че е още тук тази вечер – каза Корди.
Елинор отпи от коктейла си. Беше твърде сладко, но доста приятно.
— Защо смяташ така?
Корди кимна към входа на терасата зад Елинор.
— Защото тъкмо влезе в бара и идва към нашата маса.
14 юни 1866 г.,
вулканът Килауеа
Когато преподобният Хеймарк пропадна през кората от втвърдена лава, първата ми мисъл беше: „Той ще се изпари и после пламъците ще ни изпепелят!“ Да, много недостойна мисъл. И тази хипотеза си остана непроверена, тъй като дебелият свещеник пропадна само до разперените си ръце.
— Не се опитвайте да ме спасите! – извика той. Очевидно бе по-самоотвержен от господин Клемънс и мен, тъй като и двамата не понечихме, дори не си помислихме, да отидем да го спасяваме. Всъщност в този момент се съмнявах, че съм способна да направя и една крачка.
Свещеникът се измъкна с големи усилия и хриптене и изпълзя от дупката. Сиянието на магмата струеше през нащърбената пукнатина. Той се надигна внимателно и запали пак фенера, който бе изпуснал. После каза:
— Огледайте се за пътеката. Тя е по-твърда и по-суха от тази повърхност.
С господин Клемънс се озъртахме диво, без да помръдваме по коварната черна кора, но докъдето стигаше светлината на фенера, всичко ни се струваше еднакво. Дори пътеката наистина да изглеждаше по-различно, тя бе невидима за нас. Бяхме безнадеждно изгубени на тази тънка кора над бездънно езеро от лава.
— Бързо – извика преподобният Хеймарк, – загасете фенерите.
Журналистът като че ли се поколеба при тези думи, също като мен, но все пак последвахме примера на свещеника. След миг всичко потъна в мрак освен адското сияние на езерото от лава, което бяхме напуснали, и от многото пукнатини около нас.
— Не по терена забелязах, че сме се отклонили от пътеката – обясни тихо преподобният Хеймарк, сякаш всеки по-силен шум щеше да ни продъни през тази проклета черна повърхност. – А заради шума.