Годежът
- Автор: Лем Арнет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Скорчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Годежът». Краткое содержание книги:
Той се размисли за собствените си родители, прекалено погълнати от удоволствията си, за да се главоболят с някакво буйно момче, което обожаваше приключенията в класната стая; момче, което беше ненадминато в командуването, но подбило тъй ужасно собствената си цена. Блейк никога не се беше чувствал удобно, докато не замина в морето.
Представи си и изражението на майка си, когато отвори писмото и научи за предстоящата сватба. Тя щеше да се усмихне и да отпразнува новината, като си поръча десетина нови рокли. Единствените случаи, в които си спомняше, че има син, бяха, когато той получаваше ново звание или когато баща му поверяваше да ръководи още някоя своя собственост. Освен случайните срещи при редките му посещения в Лондон, единствената му редовна връзка с херцогинята на Ендърли беше писмото, което му изпращаше всяка година по случай рождения му ден. Това едва ли можеше да се нарече поздравление, защото текстът винаги беше един и същ — кога най-после щеше да има наследник и да изпълни задължението си към дома на Честърфийлд.
Как можеха родителите така силно да желаят наследници, а след това с лека ръка да ги подхвърлят на бавачки и да ги затварят в детски стаи, чудеше се Блейк. Той винаги се беше чувствал като някакъв прибор в техния живот, който избърсваха от прахта и излъскваха, когато им беше нужен, а след това прибираха, когато празненството свършеше. Херцогът и херцогинята на Ендърли проявяваха по-голяма загриженост към личната си прислуга, отколкото към собствения си син. Но Блейк също имаше вина за това, защото признаваше повече Евърсън, за баща, отколкото своя собствен.
С Марджъри си приличаха в това отношение — и двамата не бяха познали семейната обич, поне не искрената привързаност или истинските грижи. Но това не му пречеше да желае и двете, ако не и повече. От него би излязъл добър баща. Той щеше да обича децата си и да ги държи около себе си. Щеше да ги обожава и нямаше да се срамува да показва чувствата си. Какво желаеше Марджъри? Три неща му беше казала тя. Той не можеше да й предложи честност, защото щеше да бъде отвратена от истината за него. Но не можеше и да става въпрос за независимост, защото искаше тя да бъде с него всеки ден и нощ. Усамотението в брака, което беше очаквал да споделя с нея, беше като далечен зов. Но той можеше и щеше да й даде вярност. Щеше да й бъде опора, докато корабите можеха да плават и да предизвиква всеки, който се осмеляваше да очерни името й. Щеше да я обича да края на света. Само една-единствена пречка стоеше на пътя му — трябваше да я спечели най-напред.
Вратата се отвори. Блейк се развълнува силно. В стаята влезе Евърсън с купчина писма в ръка и с проницателен поглед.
— Разочарован сте, че ме виждате? Може би сте очаквали някой друг?
Блейк закрачи отново.
— Къде е тя?
— Позволете ми да се коригирам. Разочарование е слаба дума — каза Евърсън. — Всъщност изглеждате като онази пантера в клетка, която видяхме на майския панаир миналата година в Бостън. Наистина имаше много зелени очи. Спомняте ли си случайно това животинче?
— Да, спомням си също и едно кльощаво момче, което мушкаше животното с една пръчка и плати за глупостта си.
— О, не! — като се престори на ужасен, Евърсън вдигна ръцете си. — Пантерата откъсна ли му ръката? Това животно имаше ужасен нрав.
След обичайната шега Блейк усети, че напрежението му спада.
— А ти имаш непоносимо чувство за хумор. Виждал ли си я?
Като се захили ехидно, Евърсън вдигна сакото на Блейк.
— Ето, облечете го. Тя е в съседната къща, у херцога на Кингстън.
Блейк се обърна и мушна ръцете си в ръкавите. Евърсън оправи раменете и се погрижи за реверите. Всеки момент щеше да влезе плавно в стаята, преметнала през рамо чантата с писмата, вдигнала високо брадичка, с далечен поглед в чудесните си сини очи. Но официалните й задължения сякаш забулваха със саван жената, за която копнееше.
След няколко минути, когато Сенфорд я въведе в стаята, Блейк разбра, че беше сгрешил за едно нещо: очите. Отчуждеността им беше изчезнала и те проблясваха като тюркоази на слънцето.
— Добър ден, милорд — поздрави го тя с по-малка топлина от тази на снежна буря.